канапета, тапицирани с оригинална кожа от Кордова, голяма маса от индийска смокиня и няколко табуретки. По стените в позлатени рамки висяха портрети на членовете на семейството в естествена големина. Гредите по тавана бяха богато украсени с резба.
Двукрила врата водеше за салона. Подът в онази част на помещението, която беше срещу патиото, беше с една стъпка по-висок и покрит с килим. Тук бяха разположени ред ниски столове с оригинална резба, покрити с кадифе и с по една възглавница за краката. Тази част на салона беше предназначена за дамите, които седяха по мавритански със скръстени крака край четвъртита ниска маса, върху която поставяха ръкоделието си. От другата страна на салона имаше столове, покрити със същата материя както табуретките и възглавниците. Срещу входа на салона беше официалната спалня с алков, където върху подиум бе поставено тържествено легло, украсено с позлата и брокатени завеси със златни и сребърни пискюли и ресни. Чаршафите и калъфите бяха от най-скъп лен, с широка дантела по края.
Зад главната сграда имаше второ патио, където бяха кухните и оборът. Отвъд него се простираше огромна градина с високи стени, засадена в английски стил, но с най-екзотични дървета и растения.
Асиендата празнуваше.
Беше времето, когато се колеше добитъкът. Недалеч от асиендата пеоните бяха направили кошара, в която вкарваха добитъка, отделяха слабите животни, а охранените извеждаха едно по едно навън. Един вакеро, въоръжен с нещо като извита сабя с редки зъбци, прикрит зад вратата на кошарата, прерязваше необикновено ловко сухожилията на задните крака на животните, когато те минаваха край него.
Ако случайно не успееше, което се случваше рядко, друг вакеро на кон настигаше в галоп животното, мяташе ласото на рогата му и го държеше, докато му отрежат сухожилията.
Небрежно облегнат на вратата на асиендата, бе застанал мъж на около четиридесет години в скъпи дрехи на земевладелец благородник. Наметнат с яркоцветно сарапе8, а на главата с красива панамена шапка за най-малко петстотин пиастри, той пушеше цигара от царевица и сякаш ръководеше всичко.
Беше висок мъж със стройна и хармонична фигура. Резките правилни черти на лицето му издаваха честност, смелост и преди всичко желязна воля. Големите му черни очи, засенчени с гъсти вежди, излъчваха несравнима мекота. Но при малко по-силна досада загорялото му лице почервеняваше, а в погледа му се появяваше твърдост, на която никой не можеше да издържи, и в такъв случай и най-смелите се смущаваха и се разтреперваха.
Както видът му, така и благородната му осанка от пръв поглед подсказваха, че този мъж е от чиста кастилска кръв.
Човекът, за когото става дума, беше дон Рамон Гариляс де Сааведра, собственик на асиеда дел милагро.
Дон Рамон Гариляс произхождаше от испански род; прадядо му, един от главните военачалници на Кортес, се бе установил в Мексико след покоряването на страната.
Собственик на княжеско богатство, но пренебрегнат от испанските власти заради брака си с жена от смесена ацтекска раса, дон Рамон изцяло се бе отдал на обработка на земите си и на подобряването на огромното си имение.
След седемнадесет години брачен живот той беше глава на многобройно семейство, състоящо се от шест момчета и три момичета. Най-възрастният беше Рафаел, който толкова ловко бе убил вакерото.
Бракът на дон Рамон с доня Хесусита беше брак по разум, сключен само от интерес, но въпреки това ги бе направил относително щастливи. Относително, тъй като девойката бе излязла от манастирския пансион непосредствено преди да се ожени и между тях никога не бе съществувала любов. Но тя бе заменена от нежна и искрена обич.
Доня Хесусита прекарваше времето си в грижи за децата, обкръжена от своите индиански прислужнички. Нейният съпруг бе изцяло погълнат от грижите и задълженията на земевладелец благородник и прекарваше почти цялото си време със своите вакероси, пеони и ловци. Той виждаше жена си за малко на обед и вечеря, а когато потегляше на лов по бреговете на Рио Хила, отсъствуваше по цели месеци.
Трябва да добавим, че където и да беше, дон Рамон се грижеше нищо да не липсва на жена му и държеше да задоволява и най-малките й желания, не скъпеше труд и пари, за да й осигури всичко, което би могла да пожелае.
Доня Хесусита бе чаровно красива и кротка като ангел. Тя приемаше, ако не с радост, то поне без мъка, живота, наложен й от нейния съпруг. Но черните й печални очи, бледото й лице и главно тъгата, която помрачаваше красивото й чело, издаваха, че в това привлекателно изваяние се крие пламенна душа. Понятно беше, че нейното сърце, отрекло се от всичко лично, се бе насочило изключително към децата. Наистина, доня Хесусита ги обожаваше с цялата сила — на най-красивото и най-свято чувство — чистата майчина любов.
Според дон Рамон, винаги добър и внимателен към нея, съпругата му, в чиято душа той не се бе постарал да проникне, беше най-щастливото същество на света. Но това беше вярно от мига, в който тя бе станала майка.
Слънцето току-що бе залязло. Небето постепенно губеше своя пурпур и все повече гаснеше. Вече няколко звезди заблещукаха на небосвода. Силният вечерен вятър предвещаваше страшна нощна буря, каквито често се разразяват по онези места.
Управителят затвори добитъка в кошарата, събра вакеросите и пеоните и ги поведе към асиендата, откъдето звънецът за вечеря им напомняше, че времето за отдих най-сетне е настъпило.
Управителят мина последен и поздрави господаря, който го запита:
— Е, Еусебио, колко глави добитък имаме тази година?
— Четиристотин и петдесет, господарю — отговори управителят, висок, сух мъж с посивяла коса и лице като от пергамент, който спря коня и си свали шапката. — Седемдесет и пет глави повече от миналата година. Нашите съседи, ягуарите и апахите, този сезон не ни причиниха големи щети.
— Заслугата е ваша, Еусебио — каза дон Рамон. — Вашата бдителност беше изключителна и аз ще съумея да ви възнаградя.
— Най-голямата ми награда е добрата дума, която ваше превъзходителство ми каза — отвърна управителят и грубоватото му лице светна в доволна усмивка. — Та нима не съм длъжен да бдя над това, което ви принадлежи, така, сякаш е мое?
— Благодаря — продължи благородникът развълнуван и стисна ръката на служителя си. — Знам колко сте ми предан.
— На живот и на смърт, господарю. Моята майка ви откърми и аз съм свързан с вас и е вашето семейство.
— Е, хайде, хайде, Еусебио! — весело каза земевладелецът. — Вечерята е готова. Жена ми навярно вече е седнала на трапезата, да не я караме да чака.
Двамата влязоха и патиото и Еусебио, както го бе назовал Дон Рамон, се приготви, както всяка вечер, да заключа вратите.
Дон Рамон влезе в трапезарията на асиендата, където всички вакероси и пеони се бяха събрал.
Трапезарията беше мебелирана с огромна маса, която я изпълваше почти цялата. Край масата имаше дълги скамейки, покрити с кожа, и две кресла с резба — за дон Рамон и съпругата му. Над креслата висеше разпятие от слонова кост между две картини с религиозно съдържание Тук-там по варосаните стени бяха окачени глави на ягуари, бизони и елени — ловни трофеи на господаря на асиендата.
На масата бяха сложени много ястия: лахуа — гъста супа от царевично брашно и месо, пучеро или оля подрида и пепиан9. Наредени бяха бутилки мескал — мексиканска ракия — и шишета вода.
Земевладелецът даде знак и вечерята започна.
Скоро бурята яростно се разрази.
Заплиска пороен дъжд, бледи светкавици всеки миг затъмняваха лампите и след тях избухваха ужасни гръмотевици.
Към края на вечерята ураганът толкова се засили, че ревът на стихията заглушаваше разговора.
Гръмотевица избухна с чудовищна сила. Вихрен вятър нахлу, изкърти един прозорец, загаси лампите и присъствуващите уплашено започнаха да се кръстят.
В този миг звънецът, закачен на входа на асиендата неистово зазвъня и някакъв нечовешки глас извика
