— Хайде, хайде! — извика Сиди-Муле. — Трябва да видим сметката на тази хиена — и като извади кинжала от пояса си, го заби целия във врата на бандита.
Той нададе ужасен вик и падна мигновено. Дон Хосе подхвана почти припадналия генерал и го изнесе от колибата.
— Благодаря, Сиди-Муле — каза бандитът с глух глас, — кажи му пак, че го мразя и че ще го мразя… до… последния си… дъх… ах, отмъщ…
Но не можа да довърши — беше мъртъв.
— Отървахме се от него! — каза Сиди-Муле. — Какъв злодей!…
После, без дори да затвори вратата, тръгна да потърси генерала.
Дон Хосе оказваше помощ на господин Дьо Вилие; генералът беше отчаян, още повече, че не разбираше нищо от несправедливите упреци на своя родственик. Дон Хосе и спахията пренесоха генерала в спалнята му и го сложиха на леглото изпаднал в ужасна треска. Когато след един час се върна в колибата да вземе кинжала си, на който държеше много, Сиди-Муле забеляза, че Урубуса е скалпиран.
— Толкова по-зле за него — каза войникът, — малко ме е грижа, добре че се отървахме от него, каквото ще да казва генералът. Това е мнението ми и аз го подкрепям, както казват в нашия край.
Такова беше надгробното слово за бандита.
XVI
Близо един месец бе изтекъл от събитията, описани в предишната глава. След страшната сцена, разиграла се между него и братовчеда му, генерал Дьо Вилие се разболя отново и няколко дни животът му беше в опасност, но благодарение на всеотдайните грижи на доктор Герен и най-вече на възхитителната преданост на доня Тереса и двете й дъщери най-после болният оздравя напълно.
Доктор Герен с присъщия си лукав вид — ни лук ял, ни лук мирисал — бе заявил, че оздравяването на генерала ще се проточи дълго и че трябва на всяка цена да се избегне ново повторение на болестта, което този път ще бъде смъртоносно. Тогава дамите се настаниха в спалнята на болния и не я напускаха вече нито денем, нито нощем. Доня Луиса бе заела привилегированото си място от дясната страна на шезлонга, на който се излягаше генералът, тя четеше на оздравяващия, приготвяше му лекарствата и му ги даваше.
Доня Санта помагаше на сестра си във всички тези малки грижи, които изглеждаха специалност на дамите и особено на младите момичета. Доня Тереса следеше всичко с възхитителна тактичност и неизчерпаема доброта. Генерал Дьо Вилие се оставяше със скрито задоволство на тези грижи, които го очароваха, никога не се бе чувствал толкова щастлив. Може би в дъното на душата си болният не желаеше да оздравее. Впрочем именно в това го упрекваше, смеейки се, доктор Герен.
Когато докторът подхващаше този деликатен въпрос, и трите дами се нахвърляха срещу него, така че докторът нямаше друг начин да прекрати това възмущение, освен да избяга, протестирайки, че прекалено глезят своя болен. Сиди-Муле завиждаше на тези очарователни болногледачки, както ги наричаше, но волю-неволю трябваше да се примири, още повече че се подиграваха на оплакванията му, което го вбесяваше. Генералът не знаеше как дамите, отвлечени от пиратите, са били освободени. По молба на болния дон Хосе се зае да задоволи любопитството му.
Забравихме да споменем един факт от сравнително доста голямо значение. Дон Естебан и брат му дон Хосе, когато живееха в резиденцията си в Аризона, обикновено носеха облеклото и краските на червенокожите. Тази мярка, по същество политическа, ласкаеше много индианците и придаваше голямо влияние на синовете на дон Агостин над команчите, доказвайки им, че потомците на инките не презират носията на своите предци. Двамата бяха успели да се отъждествят с това облекло толкова добре, че беше невъзможно да се допусне дегизировка, което увеличаваше престижа им и караше индианците да се гордеят с вождовете си, които впрочем те обожаваха.
След първото нападение, предприето от пиратите срещу дон Агостин в лагера му на хълма, дон Хосе бе натоварен от баща си да следи пиратите и по възможност да разбере дали действително са си поставили за цел да открият града-убежище, чиито неизчислими богатства, естествено, би трябвало да са разпалили алчността им. Както видяхме, дон Хосе под името Нощната птица бе успял да установи отношения с пиратите под претекст да ги улесни при вмъкването в града, обитаван от дон Агостин и негово семейство.
Предложението, направено от Нощната птица, беше ценно за бандитите, то трябваше да бъде прието от тях и те действително го приеха с голямо задоволство. Сигурно си спомняте, че първия път, когато Нощната птица бе въведен в подземието, което служеше за скривалище на пиратите, мнимият команч изпита силен страх, разпознавайки това известно му отдавна подземие. В първия момент на изненада той процеди през зъби няколко думи, които, ако бяха чути от пиратите, веднага щяха да го поставят в много неудобно положение. Тези няколко думи бяха:
— Ох! Дано не са открили нищо!
Действително това подземие не беше толкова отдалечено от града, колкото изглеждаше. Чрез галерии, неизвестни на бандитите, то се свързваше с огромните, циклопски подземия под града, които се простираха на значителни разстояния във всички посоки. Сега става ясно защо, когато майката и двете сестри на младия човек бяха отвлечени от пиратите и затворени в своеобразната къща, построена изрично за да ги държат в плен, нямаше нищо по-лесно за Нощната птица от това да се свърже с майка си и да уреди бягството на трите дами, без да гръмне пушка, още повече че по щастлива случайност, в която явно личеше пръст Божи, тайният ход, неизвестен на пиратите, се намираше в спалнята на доня Тереса.
Когато ходът бе затворен, беше почти невъзможно да се открие, ако не се знае за съществуването му и точното му местоположение. Спасяването мина отлично и при изключителни условия на безопасност. Два часа по-късно пленничките бяха в обятията на тия, които обичаха. Средствата на дон Хосе да узнае тайните на пиратите и попадането им в страшна клопка при всякакви други обстоятелства биха били осъдителни, но тук случаят не беше такъв. Дон Агостин два пъти бе нападан от бандитите, които съвсем не криеха намеренията си; белите бяха във война с бандитите, които не се бояха ни от Бога, ни от закона и не зачитаха нищо.
Най-после дойде времето, когато генерал Дьо Вилие беше напълно излекуван. През дългия оздравителен период съвсем естествено се бяха установили почти интимни и най-вече приятелски отношения между генерала и семейство Сандовал, което го смяташе не само за приятел, но в действителност и за свой член. Дон Агостин и децата му не бяха забравили големите задължения, които бяха поели към френския офицер. Една сутрин, към обяд, довършваха закуската и бяха стигнали до кафето. През цялото ядене генералът беше замислен, почти мрачен. Всички сътрапезници бяха забелязали това твърде необичайно настроение на господин Дьо Вилие, който беше винаги приветлив и весел. Приятелите му го наблюдаваха скришом, чакайки нетърпеливо да се реши да даде обяснение. Генералът бе захвърлил кърпата си за ядене на масата, извади пурата от устата си и се готвеше да заговори, когато Сиди-Муле влезе в трапезарията и подаде на офицера върху табличка от позлатено сребро някакъв сгънат на четири лист.
— Какво е това? — попита господин Дьо Вилие войника си.
— Четете, господин генерал — отговори той. Офицерът се поколеба за момент, но по безгласна молба на Сиди-Муле най-после се реши да вземе листа, като му даде знак с ръка, че е свободен. Спахията отдаде чест и излезе. Господин Дьо Вилие поиска с поглед позволение да прочете това необикновено послание, присъстващите веднага му дадоха исканото разрешение. Той разгъна листа и го прегледа набързо, по лицето му се изписа искрено смайване. Препрочете бавно това странно писмо, сякаш преценяваше думите и търсеше истинския им смисъл, за момент остана замислен, после, подавайки листа на дон Агостин, каза:
— Четете, сеньор, писмото е на френски.
Дон Агостин взе листа, прочете го и го даде на дон Естебан. Така този лист мина от ръка на ръка, преди да се върне у генерала. Дамите бяха напуснали масата, когато кафето бе донесено, тъй че около масата имаше само мъже. Настъпи доста продължително мълчание.
— Е, генерале — запита дон Агостин, — какво решавате?
— Сеньор — отговори офицерът, — аз съм у вас, а не у дома си, не мога да реша без ваше позволение.
