— Ей Богу — прекъсна го младият човек, усмихвайки се, — аз ви намирам пленителен, генерале. Вие имате в джоба два милиона в хубави полици, остава ви и вашата мина в Аризона, от какво има да се оплаквате?
— Но какво да правя с тази златна мина, приятелю?
— Знам ли — каза дон Хосе, смеейки се.
— Вие сте непоносим — каза генералът с приятелско негодувание.
— Благодаря, господин генерал.
— Право да ви кажа, вие изпитвате злорадство да ме отчайвате, знаете…
— Че обичате сестра ми. Зная, защото сте ми го казвал доста често, тъй че обърнете се към доня Луиса и вярвам…
— Значи вярвате…
— Абсолютно нищо, вие искате много да знаете.
Най-после пътниците стигнаха до къщата, обитавана от дон Агостин де Сандовал и цялото му семейство. Не стана нужда генералът да търси повече, дон Агостин представи на господин Дьо Вилие една очарователна девойка, която дамите вече бяха обикнали безумно. Изтекоха няколко дни в разглеждане на града. Генералът се чувстваше като на тръни; моментът на раздялата наближаваше, а господин Дьо Вилие не смееше да постави въпроса си.
— Между другото — каза дон Агостин една сутрин на закуска — какво мислите да правите с вашата златна мина в Аризона?
— Подарявам ви я, ако това може да ви бъде приятно, драги дон Агостин. Какво искате да направя с нея аз, който заминавам за Франция и никога няма да се върна в тази страна?
— Не говорете така! Кой знае… — каза дон Хосе с усмивка.
— Да, вярно — промърмори генералът, — но в такъв случай би трябвало да се върна в Америка…
— За да се ожените за сестра ми Луиса, нали, генерале? — допълни дон Хосе.
Генералът се смути от това неочаквано подмятане.
— Какво — каза дон Агостин, — значи вие обичате дъщеря ми?
— С цялата си душа — промълви генералът.
— Чудесно! А защо не ми го казахте? Предполагам, че дъщеря ми не е безразлична към вас.
— И аз предполагам — продължи дон Хосе, смеейки се, — малката говори само за спасителя си на всекиго, който иска да я слуша.
— Е, в такъв случай, драги генерале — заяви дон Агостин, — разрешавам ви да направите предложение.
— О, господине, как съм заслужил такова благоволение?
— Да не говорим за това, драги генерале, но ако сте съгласен, да поговорим за сделки.
— На ваше разположение съм, сеньор, но трябва да ви призная, че не зная за какви сделки желаете да говорим.
— Става дума за вашата мина, която искам да купя.
— О, скъпи дон Агостин!
— Извинете, драги генерале, но не приемам подаръци, както самият вие не бихте приел, нали така?
Генералът се поклони, без да отговори.
— Ето защо трябва да признаете, че имам право — продължи старецът. — Ако приема подаръка, който искате да ми направите, ще ви ограбя нечестно. А в доказателство ви предлагам шест милиона за вашата златна мина.
— Какво! — извика генералът, пребледнявайки.
— Казах — шест милиона франка, приятелю, приемате ли?
— Вие се шегувате, сеньор, това не е хубаво.
— Не се шегувам, драги генерале — каза старецът, разстилайки книжа на масата, — ето полици от първите парижки банкери.
— Но това е сън! — извика генералът, замаян от радост и изненада. — Позволете ми да отида да направя предложение на вашата очарователна дъщеря.
— Че защо така? — каза дон Агостин, усмихвайки се.
— Защото, ако вашата дъщеря ми откаже ръката си, тази сума ще бъде безполезна и нищо не ще ме накара да я приема.
И напусна трапезарията почти тичешком, оставяйки дон Агостин и двамата му сина смаяни.
След две минути генералът се върна, следван от дамите; доня Луиса се хвърли в обятията на баща си. Две седмици по-късно стана сватбата. На нея дойдоха много гости; всички големи семейства от Нови Орлеан сметнаха за чест да присъстват на сватбата на генерал граф Дьо Вилие. Младоженците прекараха още един месец в Нови Орлеан. Денят на заминаването дойде, както идва всичко в този подлунен свят.
Раздялата беше жестока, особено за дон Агостин, който на тази възраст не се надяваше да види повече дъщеря си.
В последния момент дон Хосе реши да придружи младоженците, което ги зарадва много. Пътуването беше много приятно, нищо не помрачи щастието на пътниците. Генералът не искаше да се раздели със Сиди-Муле. Положението на бившия спахия беше доста несигурно, ала генералът бе обещал да го задържи при себе си и наистина го стори.
Майката и сестрата на генерала не можеха да свикнат с новото си състояние след толкова мъки и премеждия.
Генералът никога не произнасяше името на недостойния си родственик, майка му и сестра му също не говореха за него, тъй като знаеха, че този спомен е мъчителен за него. Шест месеца след завръщането си във Франция генералът омъжи младото момиче, което бе осиновил по такъв необикновен начин, за един свой приятел полковник, давайки й сто хиляди франка зестра. Осиновената му дъщеря беше щастлива, генералът бе удържал честно на дадената дума. Няколко месеца по-късно дон Хосе Перес де Сандовал поиска ръката на прелестната Лора, сестрата на генерала. Това беше брънка, която свързваше двата рода.
Половин месец след сватбата им младоженците се качиха на параход за Галвестън, пристанище в Тексас, където пристигнаха благополучно.
Информация за текста
© 1991 Борис Миндов, превод от френски
Gustave Aimard
Les Bandits de l’Arizona, 1881
Сканиране: Светослав Иванов, 2008
Разпознаване и редакция: BHorse, 2008
Последна редакция: NomaD, 2008
Издание:
Гюстав Емар. Бандитите на Аризона
„Тренев & Тренев и с-ие“, София, 1991
Редактор Иван Тренев
Илюстрация за корицата Емилиян Станкев
Художник Лили Басарева
Коректор Магдалена Атанасова
Графично оформление Стефан Узунов
Формат 32/84/108. Цена 10,98 лв.
Дадена за печат: м. октомври 1991 г.
Излязла от печат: м. ноември 1991 г.
