— Една клетва от многото, които съм дал — рече Карса. — И всяка от тях ще се спази. Бъдете свидетели, ако смеете.
Байрот огледа кожата на сивия мечок и оголения от плътта череп — трофеите на ратидите — и пак се обърна към Карса.
— Имаме ли избор?
— Ако все още дишате, отговорът е „не“, Байрот Гилд.
— Напомни ми да ти кажа някой ден, Карса Орлонг.
— Какво да ми кажеш?
— Какво е животът за тия от нас, които сме в сянката ти.
Делъм пристъпи към Карса.
— Раните ти трябва да се зашият, главатарю.
— Да. Но само тази от меча засега. Трябва да се върнем при конете и да препуснем.
— Като ланидска стрела.
— Да. Точно така, Делъм Торд.
— Ще ти събера трофеите, Карса Орлонг — подвикна Байрот.
— Благодаря ти, Байрот Гилд. Ще вземем и кожата и черепа. Двамата с Делъм можете да ги задържите.
Делъм се обърна към Байрот.
— Вземи ги, братко. Сивият мечок ти отива повече, отколкото на мен.
Байрот кимна благодарно и махна към разчленения воин.
— Ушите и езикът му са твои, Делъм Торд.
— Тъй да е.
От всички племена на Теблор ратидите гледаха най-малко коне. При все това на всяка поляна, през които минаваха Карса и двамата му спътници, имаше стада. На една се натъкнаха на възрастен и двама младоци, които пасяха шест коня. Убиха ги и взеха трофеи и конете — всеки поведе по два. Час преди да падне нощната тъма, стигнаха до разклонение на пътеката. Продължиха още трийсет разтега по долното, пуснаха поводите и подкараха напред ратидските коне, след това се върнаха до разклона и продължиха по горната пътека. Делъм слезе и изостана, за да заличи дирите.
Щом звездното колело се завъртя в небето, отбиха от каменистата пътека и си намериха малка поляна, където да вдигнат бивака си. Ядоха — глиганско, после Делъм отиде да нагледа конете и да ги изтрие с влажен мъх. Животните бяха уморени и ги остави невързани, та да могат да походят по поляната.
Карса огледа раните си и забеляза, че са започнали да се слепват. Така ставаше при Теблор. Доволен, намери в дисагите шишенцето с кръвно масло и почна да оправя оръжието си. След малко Делъм се върна и двамата с Байрот последваха примера му.
— Утре оставяме тази пътека — рече Карса.
— И хващаме надолу по широките и по-леките в долината ли? — попита Байрот.
— Ако сме бързи, можем да прекосим земята на Ратид за един ден — рече Делъм.
— Не. Ще яздим нависоко, по козите и овчи пътеки — отвърна Карса. — После отново слизаме в долината. Байрот Гилд, щом ловът е тръгнал, кой ще остане в селото?
Тежкият мъж придърпа новия си мечи ямурлук и се загърна в него, преди да отговори:
— Младоци. Жени. Старите и недъгавите.
— Псета?
— Не, ловът ще ги е взел. Тъй че нападаме селото, главатарю.
— Да. После намираме дирята на лова.
Делъм вдиша дълбоко и бавно издиша.
— Карса Орлонг, селото на нашите жертви дотук не е единственото село. Само в първата долина има поне още три. Ще се разчуе. Всеки воин ще вдигне меча си. Всяко псе ще бъде отвързано и насъскано. Воините може и да не ни намерят, но псетата ще ни намерят.
— А имаме да прекосим още три долини — изръмжа Байрот.
— Малки — изтъкна Карса. — И ги прекосяваме в южните им краища, на ден или повече езда от северните входове и в средата на земите на Ратид.
— С такава кипнала ярост ще ни подгонят, главатарю, че ще ни последват и в долините на Сунид — намеси се Делъм.
Карса обърна меча, за да го изтърка и от другата страна.
— Така се надявам, Делъм Торд. Но ще те питам нещо. Кога за последен път суниди са видели урид?
— Дядо ти — рече Байрот.
Карса кимна.
— И знаем добре бойния вик на ратидите, нали?
— Искаш да предизвикаш война между Ратид и Сунид?
— Да, Байрот.
Воинът бавно поклати глава.
— Още не сме свършили с Ратид, Карса Орлонг. Много напред стига планът ти, главатарю.
— Само гледай какво иде, Байрот Гилд.
Байрот вдигна мечешкия череп. Долната челюст още висеше на една засъхнала жила. Той я откъсна и я хвърли настрана. После извади кълбо ремъчки и почна здраво да стяга костите, като оставяше дълги краища отдолу.
Карса го гледаше с любопитство. Черепът бе твърде тежък дори за Байрот, за да го носи като шлем. А трябваше и да откърши костта отдолу, където беше най-здрава, около дупката от гръбнака.
Делъм стана и каза:
— Ще легна да поспя.
— Имаш ли каишки, Карса Орлонг? — попита Байрот.
— Вземи колкото щеш — отвърна Карса и също се надигна. — И гледай да поспиш тая нощ, Байрот Гилд.
В първия час на утрото чуха лая на псета в обраслото с гора дъно на клисурата — заглъхна, когато поеха по пътеката високо покрай скалите. Щом слънцето се озова точно над тях, Делъм намери лъкатушеща пътека надолу и започнаха спускането.
Някъде по средата на следобеда излязоха на осеяни с пънове сечища и подушиха дима от селото. Делъм слезе и се промъкна напред.
Скоро се върна.
— Както предположи, главатарю. Видях единайсет старци, три пъти по толкова жени и тринайсет младоци — всички много млади. Мисля, че по-големите са тръгнали с лова. Няма коне. Нито псета. — Метна се на коня си.
Тримата уридски воини измъкнаха мечовете си, после извадиха шишенцата с кръвно масло и пръснаха по няколко капки по ноздрите на конете. Те рязко вирнаха глави и се напрегнаха.
— Аз съм отдясно — каза Байрот.
— А аз — в средата — заяви Карса.
— Аз съм отляво тогава — рече Делъм и се намръщи. — Ще ги попилееш, главатарю.
— Днес се чувствам щедър, Делъм Торд. Това село ще е за славата на теб и Байрот. Погрижете се никой да не се измъкне.
— Никой няма да се измъкне.
— И ако някоя жена се опита да подпали къща, за да върне лова, убийте я.
— Няма да са толкова глупави — рече Байрот. — Ако не се съпротивляват, ще получат нашето семе, но ще живеят.
Тримата свалиха юздите на конете и ги увиха около кръста. Наместиха се по-напред върху конските рамене и вдигнаха коленете си високо.
Карса пъхна десницата си през ремъка на меча и го завъртя веднъж във въздуха, за да го стегне.
