— Няма го.
— Никога не е съществувал.
— Никога не е съществувал.
— Да си вървим оттук тогава.
— Да. Да си вървим оттук.
Трул Сенгар се вслушваше в стъпките им по камъните. Заглъхнаха. Беше сам, неподвижен, виждаше само зацапания с кал камък покрай железния пръстен.
Морето подмяташе гнилите трупове по брега. Пълзяха раци. Водата бавно се процеждаше през хоросана, просмукваше циклопската стена с гласа на мърморещи призраци и се стичаше от другата страна.
Сред неговия народ съществуваше стара, отдавна известна истина, навярно единствената истина — че Природата се бори с един-единствен, вечен противник. С един враг. И че да разбереш това, означава да разбереш света. Всеки свят.
Природата има само един враг.
И той е неравновесието.
Стената бе удържала морето.
„И в това има два смисъла. Братя мои, не можете ли да съзрете истината в това? Два смисъла. Стената удържа морето.“
„Засега.“
Нищо нямаше да устои на този порой. Потопът тепърва започваше — нещо, което братята му не можеха да разберат. И може би никога нямаше да го разберат.
Удавянето бе обичайно за неговия народ. Удавянето не плашеше. И тъй, Трул Сенгар щеше да се удави. Скоро.
Но знаеше, че скоро всички ще дойдат при него. Целият му народ.
Брат му бе разрушил равновесието.
„Природата не ще го понесе.“
Първа книга
Ликове в скалата
Колкото по-бавна е реката, толкова по-червена тече.
1.
Деца от черна къща избират сенчести пътеки.
Кучето беше разкъсало жена, старец и дете, преди воините да успеят да нахлуят в изоставената пещ в края на селцето. Звярът никога досега не бе проявявал и най-малкия признак за вероломство. Пазил беше земите на Урид с яростно рвение заедно със събратята си в суровия им, но справедлив дълг. По тялото му нямаше рани, които можеше да са забрали и да са пуснали духа на лудостта в жилите му. Нито бе обладан от болестта, докарваща пяна на устата. Никой не бе оспорвал положението му в глутницата. Всъщност не съществуваше нищо, нищичко, което да обясни този внезапен обрат.
Воините го приковаха с копията си към извитата задна стена на глинената пещ. Замушкаха озъбения, виещ от болка звяр, докато не издъхна. Когато издърпаха копията си, видяха изпохапаните им, хлъзгави от слюнка и кръв дръжки; видяха и че железните върхове са също нахапани — и като че ли полустопени.
Знаеха, че лудостта може да остане скрита, дълбоко под повърхността, недоловима жилка, способна да вгорчи кръвта. Шаманите огледаха трите жертви; двете вече бяха издъхнали от раните си, но детето все още бе вкопчено в живота.
В тържествена процесия бащата на момченцето го отнесе до Ликовете в Скалата, положи го в дъбравата пред Седемте богове на Теблор и го остави там.
Скоро след това момчето умря. Само в болката си, пред суровите ликове, всечени в отвесната скала.
Тази орис не бе неочаквана. Детето в края на краищата бе твърде малко, за да се моли.
Всичко това се случи преди столетия, разбира се.
Много преди Седемте богове да отворят очи.
Бяха величави сказания. Обгърнати от пламъци ферми, деца, влачени зад конете цели левги. Трофеите от него ден, преди толкова време, висяха по ниските стени на дългата къща на баща му. Почернели скалпове, трошливи, крехки на вид детски челюсти. Странни късове от облекло, ушито от непозната тъкан, осаждени и опърпани. Ушички, наковани по всяка дървена колона чак до сламения покрив.
Доказателство, че Силвърлейк2 беше истинско, че наистина съществуваше отвъд гористите планини, долу през скритите проходи, на седмица — може би две — път от земите на клана Урид. Сам по себе си пътят бе тежък, прекосяваше територията на клановете Сунид и Ратид. Пътуване, което само по себе си бе достойно за легендарно сказание. Безшумното и невидимо придвижване през вражеските станове, разхвърлянето на камъните в огнищата, за да се нанесе най- жестока обида, избягването на преследвачи и ловци ден и нощ, докато се стигне до граничните земи, а щом и те се прекосят — непозната гледка с чуждата земя и несънуваните й богатства.
Карса Орлонг живееше и дишаше с разказите на дядо си. Стояха като легион, свирепи и настръхнали пред бледото, пусто наследство на Сънъг — сина на Палк и бащата на Карса. Сънъг, който нищо не беше направил в живота си, който бе гледал своите коне в долината си и никога не беше стъпвал във вражески земи. Сънъг — най-големият позор за своя баща и за своя син.
Вярно, Сънъг неведнъж беше бранил конете от набезите на други кланове. И добре ги беше бранил, с достойна за възхита ярост и с удивително умение. Но това трябваше да се очаква от мъже с уридска кръв. Уругал Втъкания беше Лицето на клана в Скалата, а Уругал бе един от най-свирепите от седемте бога. Другите кланове имаха основания да се боят от уридите.
Сънъг не бе по-малко опитен и в обучението на сина си в Бойните танци. Карса боравеше с меча от кръвнодръв много по-умело от всеки друг на годините си. Смятаха го за един от най-добрите воини от клана. Макар уридите да презираха лъка, бяха изключителни с копие и атлатъл, с назъбения диск и черното въже, а Сънъг бе обучил сина си да използва умело и тези оръжия.
И все пак това обучение можеше да се очаква от всеки баща в клана Урид. Карса не можеше да намери основание за гордост в такива неща. Бойните танци бяха само подготовка в края на краищата. Славата бе във всичко след това — в двубоите, в набезите, в жестоките и непрестанни кръвни вражди.
Не, Карса нямаше да направи това, което бе направил баща му. Щеше да тръгне по пътя на своя дядо. Ревностно. Твърде много от славата на клана се основаваше само на миналото. Твърде самодоволни бяха станали уридите с положението си сред племето Теблор. Палк неведнъж беше мърморил под нос тази горчива истина в нощите, когато костите му стенеха от стари рани и когато позорът, наречен „негов син“, пареше още по-дълбоко.
