— Чуй ме, моля те. Вярвам, че ако двамата действаме заедно, можем да го изтръгнем. От лудостта. В името на Сестрите, трябва да се опитаме, Феар. Заради народа ни…
— Не.
— Ти… сам ли ме оставяш в това?
Болка се изписа на лицето на Феар, но той отказа да срещне погледа на брат си.
— Трябва да замина. Виждаш ли, разбрах нещо. Това не е работа на Рулад. Нито на Ханан Мосаг. Става дума за Бащата Сянка, Трул.
— Скабандари Кървавото око е мъртъв…
— Не и духът му. Той си остава… някъде. Смятам да го намеря.
— Защо?
— Наложена ни е тирания. Над всички ни. От онзи, който е зад меча. Никой друг не може да ни спаси, Трул. Смятам да намеря Скабандари Кървавото око. Ако е окован, смятам да го освободя. Духа му. Ще се върнем заедно — или изобщо няма да се върна.
Трул познаваше брат си достатъчно добре, за да не спори. Феар си беше намерил нова цел и с нея смяташе да избяга… от всичко и от всекиго.
— Как ще излезеш от града? Ще ни търсят… сигурно вече ни търсят.
— Веднъж Хул ми каза, че Серен Педак имала дом тук. — Феар поклати глава. — Не знам, самият аз не го разбирам, но съм убеден, че тя би могла да ни помогне.
— Защо?
Феар поклати глава.
— Откъде знаеш къде живее тя?
— Не знам. Но е… натам.
И закрачи. Трул го настигна и го хвана за ръката.
— Чуй… не искам да те спра. Но ме чуй, моля те.
— Добре. Но нека да вървим.
— Хубаво. Не се ли чудиш на всичко това, Феар? Как те намерих аз? Трябваше да е невъзможно, но ето, че сме двамата. А сега ти и тази къща — къщата на Аквитора. Феар, нещо ни води. Някой си играе с нас…
Брат му се усмихна кисело.
— И какво от това?
Трул нямаше отговор. Тръгна мълчаливо до Феар. Спря до някакви трупове на улицата и взе един меч — и ножницата. Окачи я на колана си, без да обръща внимание на вдигнатите вежди на Феар. И не заради някакво двойствено чувство, а защото самият той не знаеше защо е вдигнал оръжието. Продължиха напред.
И стигнаха до една скромна къща.
Гърдите на Трул се стегнаха, като я видя на прага. Не можеше да го разбере — не, всъщност можеше, но беше невъзможно. Нелепо. Беше виждал Серен Педак само няколко пъти. Не повече от десетина думи бе разменил с нея, ако и толкова. Но като се взря в лицето й, като видя изненадата, изписана там, в тези ужасно дълбоки очи, усети, че пропада…
— Какво? — попита тя и погледът й пробяга между него и Феар. — Какво сте…
— Имаме нужда от помощта ви — каза Феар.
— Не мога… Не виждам как…
„Сестрите да ме вземат дано, готов съм да отдам сърцето си на тази жена. На тази ледерийка…“
— Аз бягам — каза Феар. — Брат ми, императорът… Трябва ми водач, който да ме изведе невидим през града. Тази нощ.
— Как ме намерихте?
— Не знам. Дори не знам защо… откъде е тази вяра в мен, че само вие можете да ми помогнете.
И тогава тя погледна Трул и очите й се задържаха на него сякаш много дълго, и бавно се разшириха.
— А ти, Трул Сенгар? Идваш ли с нас?
„С нас. Тя ще го направи. Защо? Каква потребност в нея дава този отговор?“ Усети как гърдите му се свиха, докато изричаше съдбовните думи:
— Не мога, Аквитор. Днес провалих Рулад. Длъжен съм да опитам… отново. Трябва да се опитам да го спася.
Примирение и покруса изпълниха очите й.
Сякаш бе наранил нещо, вече оставило хиляда белега.
Искаше му се да извика. Но само промълви:
— Съжалявам. Но ще чакам да се върнете — двамата…
— Да се върнем? — попита тя и погледна Феар. — Защо?
— За да сложим край на това.
— На кое?
— На тиранията, която се роди тази нощ, Серен Педак.
— Искате да убиете Рулад? Брат си?
— Да го убия? Това няма да свърши работа, както знаете. Но ще намеря друг начин. Ще го намеря.
„О, кой е стиснал така душата ми тази нощ?“ Усети се, че откачва меча, чу собствените си думи:
— Не знам дали имате оръжие, Аквитор… — Сам не повярва в тяхната нелепост, в това колко плитко прозвуча обяснението. — Затова ще ви дам моето. — И вече й поднасяше прибрания в ножницата меч.
На прага на нейния дом.
Феар се извърна, изгледа го, но Трул не можеше да откъсне очите си от нея — и видя разбирането, пробягало по лицето й.
Вярно, ледерийка беше, но явно бе разбрала. Погледът й стана смутен, след това — проницателен.
— Ще го приема. Оръжие… да го използвам.
„Не.“
— Да… Аквитор. Оръжие…
Тя го прие, но жестът вече беше лишен от смисъл.
Трул отстъпи назад.
— Трябва да тръгвам. Ще кажа на Рулад, че съм те видял, Феар. На пристаните.
— Не можеш да го спасиш, братко — каза Феар.
— Мога да опитам обаче. Лек път, Феар.
И вече се отдалечаваше. Така беше най-добре, реши той през бликналите внезапно сълзи. Навярно никога нямаше да се върнат. А тя нямаше да приеме меча. Затова го попита, преди да посегне за него. Оръжие. Само това.
Беше изглупял. Миг на дълбока слабост, безсмислена, съвсем безсмислена любов. Не, много по-добре беше така, както стана. Тя бе разбрала, затова поиска да се увери. Никакъв друг смисъл. Никакво признание в любов. Само един жест в тази нощ.
„Оръжие. Само това.“
Останаха на прага. Трул си беше тръгнал, стъпките му заглъхнаха в далечината. Феар огледа Серен Педак — бе свела очи към меча в ръцете си. Тя вдигна глава, видя прикования му поглед и се усмихна тъжно.
— Вашият брат ме… стъписа. За миг си помислих, че… Все едно.
„Защо тогава има толкова болка в очите ти, Серен Педак?“ Феар се поколеба, понечи да заговори… и тогава зад него се чу детски глас:
— Ти ли си Серен Педак?
Той се извъртя рязко, мечът му изсъска от ножницата. Аквиторът пристъпи покрай него и вдигна ръка да го спре.
— Познавам ли те? — попита тя момиченцето, застанало при портата.
— Аз съм Кетъл. Лоста каза, че можеш да ни помогнеш. Трябва да напуснем града. Без никой да ни
