Дупката беше огромна и дълбока. Двамата демони принцове Кенрил’а стояха на самия й ръб вторачени в нея.
Най-сетне единият рече:
— Колко надолу стига според теб, братко?
— Мисля, братко — отвърна другият, — че ако речем да си опразним мехурите в тази бездна, то струите ще се пръснат на мъгла много преди да стигнат дъното.
— Мисля, че си прав. А онзи Форкрул Ассаил падна там долу, нали?
— Падна. С главата надолу.
— Не трябваше да го хвърляш може би.
— Грешиш, братко. Просто го хвърлих в грешната посока.
— Иначе светът изведнъж щеше да се преобърне.
— Едва ли. Това място май не ги прави тези неща.
— Прав си. Изключително досадно, нали?
— Изключително.
— Е, дали да не…
— Защо пък не?
Двамата развързаха поясите си. Смъкнаха препаските. Поразкрачиха се.
И струите зашуртяха дружно.
Бурята се надигна внезапно, впечатляващо яростна над закипелите вълни. Уидал стоеше на брега. Усещаше смътния полъх на вятъра, успял да проникне през магическата преграда около острова — галеше лицето му като женски дъх. Трите нахта се бяха свили в краката му.
Дъх на мила жена, за да сме по-точни. Не като тая, дето стоеше до него. Това високо, с корави като желязо очи и с мръсна уста зло привидение, което го преследваше навсякъде и като че ли изобщо не спеше, и определено не го оставяше него да поспи, в нито една проклета нощ, дори да мигне не му даваше. Все питаше, питаше и питаше. „Какво ще правиш? Освен да се молиш?“
Е, а какво друго да прави?
Рулад Сенгар идваше и си отиваше, всеки път все по-луд. Крясъци и смях, писъци и плач. Колко пъти можеше да умре човек?
„Май ще видим.“
— Тази буря — каза Сандалат. — Иска да пробие, нали?
Уидал кимна. Усещаше яростта и безсилието й.
— Очаква нещо — продължи тя. — Очаква някой… да направи нещо.
Едва се сдържа да не я удари — щеше да го убие за това.
— Почакай! — прошепна той. — Задръж… Хрумна ми нещо…
— О, чудо! — извика тя и вдигна ръце. — Знам! Хайде да се помолим!
И изведнъж той я видя — в самия край на кипналите вълни отвъд рифа. Видя я и я посочи.
— Виж! Лодка, черносърдечна вещице! Лодка!
— Е, и какво? И какво?
Той се обърна рязко — нахтите се стреснаха — и затича.
Гняв, много гняв даваше сила на крачките му. О, колко гняв! Онези, които носеха страдание, си бяха заслужили и онова, което ги очакваше, нали? О, да. Трите нахта му го бяха показвали. Отново и отново, толкова пъти, тези луди хилещи се маймуняци. Толкова пъти.
Построй гнездо.
Събори го с ритници.
Построй гнездо.
Погледна палатката, жалкия мръсен коптор сред мъртвата равнина. Долови внезапната тревога на Сакатия бог, усети го как забърка в ума му. И се изсмя беззвучно. Не, нямаше да разбере този път. Нямаше да разгадае безкрайния рефрен, изпълнил черепа му.
Стигна до палатката, но не откъм входа, а отстрани. И с цялата си тежест се хвърли върху нея.
Тя рухна, срина се под тежестта му и Уидал се хвърли върху грачещата, плюеща и съскаща от ярост фигура.
Сграбчи прогнилото платно, надигна се и дръпна. Изпращяха колци, скъсаха се върви. Той дръпна пак, после запокити шатрата встрани от ужасния дребен кучи син — бог.
Съществото заврещя, мангалът падна, пръснаха се въглени, искрите подхванаха сивия плъши халат на бога и той задимя…
—
Уидал се разсмя.
А отзад вятърът изведнъж дойде.
И едва не го събори.
Уидал се обърна към брега и видя черните връхлитащи бурни облаци: издигаха се все по-високо и високо, заляха острова със сянката си.
Приведен срещу бесния порив, той затича към брега.
Грохот и кипнали вълни отвсякъде, но там, пред него — безветрена ивица. Точно срещу Сандалат и обезумелите подскачащи на брега нахти.
И лодката изящно се плъзна по нея, с леко издуто платно, понесе се плавно към брега и спря на пет крачки от него.
Нисък невзрачен мъж закрачи през плитчината към брега.
— За тебе — каза му на търговската реч на ледериите. — Вземи приятелите си и отплавай.
— Кой си ти? — попита Сандалат.
— О, я млъкни! — сряза я Уидал. — Качвай се, жено!
Нахтите вече се катереха по такелажа.
Навъсена, Тайст Андий забърза към лодката.
Уидал зяпна мъжа. А той се усмихна криво.
— Да, Уидал от Мекрос, ти се моли достатъчно силно…
— Знаех си…
— Хайде, тръгвай. Ще намериш безбурен път.
— А ти, Маел?
— Ще се отбия пак. Имам работа за теб, Уидал. Но засега… — Обърна се към сушата. — Трябва да спукам от бой един бог.
Информация за текста
© 2004 Стивън Ериксън
© 2006 Валерий Русинов, превод от английски
Steven Erikson
Midnight Tides, 2004
