Пет за четири

Джанет ЕвановичПет за четири

Пролог

Хайде, от мен да мине! Ще изплюя камъчето. Сбъднаха се най-големите страхове на майка ми. Оказах се нимфоманка. Чука ми се с много мъже. Сигурно защото не се чукам с никого. И похотливостта ми си отива нахалост. Май ще се изсиля, ако си въобразявам, че някога ще бъда с Майк Риктър — него преспокойно ще го вземат и в нюйоркските „Рейнджъри“. Не ти трябва Индиана Джоунс!

От друга страна, двама в списъка на желаните мъже ми отвръщат на чувствата. Лошото е, че кой знае защо, и двамата ме плашат до смърт.

Казвам се Стефани Плъм. Издирвам хора, просрочили съдебната гаранция, и работя с въпросните двама мъже. И двамата се борят с престъпността. Единият е ченге. Вторият подхожда по-сметкаджийски към борбата с престъпността. Не мога да стъпя и на малкия пръст на двамата, когато става въпрос за похотливост в действие.

Но карай! В живота на всяко момиче настъпва момент, когато то трябва да хване бика за рогата (или за някоя друга, по-подходяща част на тялото) и да поеме отговорността за своя живот. Точно това и направих току-що. Грабнах телефона и взех, моля ви се, че поканих единия от ония страшилища на гости.

Сега умувам дали изобщо да го пускам в къщата си.

Притеснявам се да не би да стане както онзи път, когато бях на девет години, реших да пробвам какво е да летиш и паднах от покрива на гаража у Крузакови — изпомачках любимия розов храст на госпожа Крузак, цепнах си панталонките и гащичките на цветя и после цял ден, без изобщо да подозирам, се разхождах по голо дупе.

Завъртях очи. Я не се втелявай, рекох си! Какво си се притеснила като някоя гимназистка! Хванала си се на хорото, вече няма мърдане. Пък и такава е волята Божия. Нали снощи изтеглих от шапката тъкмо неговото име? Добре де, не беше шапка, а купа, но въпреки това срещата пак си е предопределена от небесата. Е, защо да си кривя душата, докато избирах от листчетата, изхитрувах и надзърнах в едното. Но какво от това, нали от време на време трябва да помагаме на съдбата. В смисъл, че ако разчитах чак толкова на нея да свърши работата, нямаше да се излагам и да въртя телефони.

Пък и съм се подготвила добре. Рокля трепач, черна и къса. Обувки на високи токове с каишки, от ония, дето се закопчават на глезена. Лъскаво кървавочервено червило. Кутийка презервативи, пъхната в чекмеджето с пуловерите. Зареден пистолет, скрит за всеки случай в кутия от курабийки. Това се казва работа: Стефани Плъм, жена с мисия. Ще го сваля — жив или мъртъв!

Преди броени секунди чух как асансьорът се отваря и по коридора прокънтяват стъпки. Стъпките спряха пред моя апартамент и аз разбрах, че е той, понеже зърната на гърдите ми веднага набъбнаха.

Той почука веднъж, аз обаче продължих да стоя като глътнала бастун и да зяпам бравата. Отворих едва след второто почукване и се дръпнах. Очите ни се срещнаха. За разлика от мен онзи нахалник изобщо не беше притеснен. Проявяваше признаци само на любопитство. И на похотливост. На много похотливост. Похотливост, та дрънка.

— Здрасти — рекох.

Той влезе в антрето, затвори вратата и я заключи. Дишаше бавно и дълбоко, очите му бяха тъмни, лицето — вглъбено. Пиеше ме с поглед.

— Хубава рокля имаш — каза ми. — Сваляй я.

— Дали първо да не пийнем вино! — подхванах благо-благо аз.

Ще протакам! Ще го напия до козирката. После, и да се проваля, той няма да помни нищо.

Той поклати бавно глава.

— А, без тия.

— Сандвич?

— После.

Запуках наум с кокалчетата на пръстите си. Той се подсмихна.

— Хубава си, когато се притесняваш.

Присвих очи. Нямах намерение да се правя на хубава, докато си представях вечерта.

Той ме притегли към себе си, плъзна ръка по гърба ми и смъкна ципа. Роклята се свлече от раменете ми и се нагъна около краката — така останах само по курвенските обувки и парченцето плат, което според „Виктория Сикрет“ било бикини тип прашка.

Висока съм метър шейсет и осем, с токчетата сложете още половин педя отгоре, но въпреки това той стърчеше към пет-шест сантиметра над мен. И беше много по-мускулест. Пак плъзна длани по гърба ми и ме погледна от горе.

— Прелест!

Не че ме виждаше за пръв път. Още когато бях на седем годинки, веднъж си пъхна главата под рокличката ми. Когато пък бях на осемнайсет, ме отърва от девствеността. В по-близката история ми беше правил неща, които няма да забравя скоро. Беше ченге в Трентън и се казваше Джо Морели.

— Помниш ли как като деца си играехме на влакче? — попита ме той.

— То оставаше да не помня! Аз винаги бях тунелът, а ти — влакът.

Джо пъхна палци отстрани на бикините ми и ги смъкна малко.

— Бях голям хаймана — допълни той.

— Не може да ти се отрече.

— Сега не съм чак такава луда глава.

— Как пък не.

С това си спечелих вълча усмивка.

— Хич не се и съмнявай, сладурче.

После ме целуна и бикините отплаваха към пода.

Ох, майко мила! Майчице!

Глава 1

Пет месеца по-късно…

Каръл Забо беше стъпила на парапета на моста над река Делауер, свързващ Трентън в Ню Джърси с Морисвил в щата Пенсилвания. Държеше яркожълта тухла четворка, привързана за глезена й с еднометрово въже за простиране. Отстрани на моста с ей такива букви пишеше:

Трентън твори, светът граби.

На Каръл очевидно й беше писнало светът да й граби, каквото е натворила, защото сега тя се канеше да скочи в река Делауер и да остави тухлата да довърши започнатото.

Стоях на два-три метра от Каръл и се мъчех да я разубедя. Покрай нас профучаваха коли, някои от шофьорите намаляваха скоростта, за да позяпат, други пък ги подминаваха на зигзаг и се заканваха с пръст на Каръл, задето пречи на движението.

— Слушай, Каръл — рекох й, — сега е осем и половина сутринта, заваля и сняг. Задникът ми замръзна да вися тук. Решавай най-после дали ще скачаш, защото ми се припика, а и ми се пие кафе.

Мен ако питате, тя изобщо нямаше намерение да скача. Като начало се беше издокарала с яке за цели четиристотин долара от „Уилсън Ледър“. Кой скача от мост с яке за четири стотака! Не се прави така. Якето ще стане на нищо. Както и аз, Каръл беше от квартал Чамбърсбърг в Трентън, а ние там първо ще дадем якето на сестра си и чак тогава ще ходим да скачаме от мостове.

— Я ми се разкарай от главата, Стефани Плъм! — подвикна Каръл с тракащи зъби. — Не помня да съм ти пращала гравирана покана за купона.

Бяхме съученички от гимназията. Каръл даваше тон на запалянковците по мачовете, аз пък бях мажоретка. Сега беше женена за Люби Забо и искаше да се самоубие. Ако бях женена за Люби Забо, и аз щях да искам да се самоубия, но сега Каръл не стоеше заради мъжа си на перилата с тухла четворка, вързана на крака й. От щанда на „Фредерикс ъф Холивуд“ в универсалния магазин беше задигнала жартиери. Не че не й бяха по джоба. Била решила да разнообрази и поосвежи сексуалния си живот, но я