пътник на Джелинг Фабрик Корпорейшън. И той знаеше без да поглежда по витрините, какви стоки можеше да предложи всеки магазин: овехтелите рекламни снимки на красиви жени с блестящи руси къдрици във фризьорските и козметични салони, месингови саксофони на щандовете на музикалните магазини, къмпингови скари за печене на месо и залепеният надпис: „ПЛОДОВ СЛАДОЛЕД — 35 цента“
Това някак си го ободри с внушаващата си студенина. Странният асортимент хора във вагон- ресторантта не изглеждаха да са типични за селището. Желанието да избяга се засили. Той лесно би могъл да отчете колата си като изгубена, да вземе застраховката и да си купи нова. Компанията ще предостави за това седмичен неплатен отпуск. Е, куфарът ще остане пре Лорън, но какво ще му попречи да каже, че мострите са били в пакарда. Така би могъл да си възстанови загубата на личните вещи.
„Не! — възпротиви се той. — Аз се оставям да повярвам на този сън, който ми показа разни привидения. Няма да се предам. Те няма да ме манипулират толкова лесно. Трябва само да се успокоя!“
Нюбай мина край витрините на магазините достатъчно отегчен и леко сънлив. Полицейското управление се намираше в последната сграда преди да се излезе на площада. Той се изкачи по гранитните стъпала и отвори вратата. Вътре изглежда нямаше никой. Почуди се какво да прави, после седна на пейката под портрета на Айзенхауер, облечен в пълната си униформа и започна търпеливо да чака. Часовникът на стената показваше десет и половина. Накрая се показа някакъв полицейски офицер иззад сградата и кимна на посетителя.
— Искам да направя съобщение за открадната кола — каза търговският пътник.
— Почакайте минутка, приятелю — каза полицаят. — Днес ни се трупна на главата изключително спешен случай.
— Момичето на Моулдовър ли?
Полицаят за миг настръхна и се втренчи в Нюбай.
— Да — каза бавно той, — какво знаете за този случай?
— Нищо особено, освен това, което оня тип Летчър каза във вагон-ресторанта.
Полицаят кимна.
— Добре тогава. Но вашата кола ще трябва да почака.
Нюбай се изправи и протегна.
— Знаете ли как е умряла? — поинтересува се той.
— Да — отвърна с непонятна готовност полицаят. — Следователят каза, че било особен вид удар. Така се изрази. Но аз досега не съм виждал нищо подобно.
— Това беше магия! — натъртено каза Нюбай.
— Ха, ти нещо не си в ред — махна с ръка събеседника му.
— Кога да дойда, да проверя за колата си?
— Ние ще бъдем заети целия ден — отсече офицерът. Ела утре.
Нюбай кимна с глава, но вътрешно възнегодува. Още една нощ и още един ден в това загубено градче. Той трябва да телефонира на жена си, която да се обади на хората на Дженинс и те да изпратят малко пари.
Търговският пътник напусна полицейското управление и започна безцелно да се разхожда из една малка градина. Тесните и чакълести пътечки сякаш тичаха право напред, изглежда този, който ги бе проектирал, беше прекарал черти на топографската карта диагонално през горичката от брястове и дъбове от североизток на югозапад и от северозапад на югоизток. В центъра, където двете пътечки се пресичаха, бе разположена вездесъщия топ и пирамидата ядра. Дулото на оръдието бе натъпкано с хартиени парчета и счупени стъкла. До това чудо на архитектурата топла струйка вода се точеше от ръждясалия чучур на обществената чешма, която предвидливо бе съоръжена със стъпала за малките дечица. Можеше да въртиш колкото си искаш крана, но това не би направило сруйката да стане по-силна. От чешмата не можеше да се пие и това накара Нюбай да усети остра жажда.
Тогава забеляза Старият мъж Дарфи да идва към него по чакълестата пътека. Пияницата изглежда не беше видял Нюбай или поне с нищо не го показа. Движеше се по странна зиг-загообразна крива с голяма амплитуда, залиташе пепрекъснато, често се спъваше и нещо си говореше сам със себе си. Под книжния канап, който му служеше добре като колан бе пъхнал мръсния си син пешкир. Мина между търговския пътник и чешмичката, отдалечи се на няколко ярда пресече площада и се насочи към едно широко и сенчесто дърво. В същия миг Леля Роужи се подаде иззад неговия дънер. Двамата се хванаха за ръце и бавно и мъчително седнаха на земята.
Нюбай ги наблюдаваше с любопитство. Тези двама старци нещо си бъбреха оживено. И старият мъж не изглеждаше вече пиян, а старата жена — немощна.
Така минаха няколко минути, когато една жена на средна възраст вдигна прахоляка край него с пазарната си двуколка, която тикаше пред себе си. Леля Роужи вдигна ръка за поздрав към жената. Нюбай се приближи.
— Здравейте, лельо Роужи — каза жената.
— Добро утро, мисис Сийбърн — отворна старата жена. — Как се чувствувате днес?
— Здрава съм, благодарие на Бога — каза мисис Сийбърн. — През последните няколко дни не бях съвсем наред.
— Но нали днес се чувствувате по-добре? — попита и Старият мъж Дарфи.
Мисис Сийбърн погледна намръщено пияницата.
— Да — и в гласът и прозвуча неодобрение, след което отново се обърна към лелята. — Как се чувствува сестра ви тези дни?
— Добре — отвърна леля Роужи. — Поне не се оплаква, скъпа. Анет е с три години по-млада от мен, както знаеш, но гърбът й създава доста грижи.
— Е — каза мисис Сийбърн, — всичко хубаво. Аз трябва да се прибирам в къщи. Еди е купил една от онези мощни електрически косачки за ливадата и днес не отиде на работа. Играе си с нея. Искам да се прибера, преди да си е отрязъл краката.
Жената се обърна с гръб към старите хора, които продължаваха да седят на земята. Леля Роужи направи знак на Нюбай, който се изненада, че тя бе усетила присъствието му. Движението й бе така направено, че му подсказа да въвлече мисис Сийбърн в разговор. Той побърза да се подчини.
— Извинете ме — започна Нюбай нервно, — аз минавам за пръв път през Вашия град и изглежда ще се наложи да прекарам нощта тук. Чудя се, дали Вие бихте могли, да ми посочите някой хубав хотел наблизо?
Мисис Сийбърн засенчи с длани очите си и няколко секунди се вглежда в него.
— Знаете ли — каза тя бавно, — Леля Роужи дава хубави стаи за пътници, но тя е доста придирчива по отношение на гостите си. Вие трябва да поговорите с нея. Ето я, позволете ми да…
Тя се обърна и се накани да представи Нюбай на Леля Роужи, но старата дама и пияницата се бяха изправили и се приближиха до нея, като застанаха от двете и страни. Хванаха я за ръце и я отведоха вън от чакълестата пътечка. Старият мъж Дарфи погледна назад към Нюбай и му намигна. С това казваше, че той трябва да ги последва.
— Тук — каза леля Роужи, — нека седнем под короната на този могъщ дъб, а?
— Аз наистина трябва да се върна при моя Еди — замоли се мисис Сийбърн.
— О, той е достатъчно възрастен, да знае, как трябва да си служи с една резачка на трева, скъпа — произнесе Старият мъж Дарфи.
— За това е виновна телевизията — обади се лелята. — Семейното шоу показва всички съпрузи да изглеждат толкова глупави и непохватни. Освен младият Робър Йънг, но той е направо така недействителен. Не се безпокой — всичко със съпруга ти ще е наред.
— Вземи това, Нюбай — каза Старият мъж Дарфи и подаде на търговския пътник стара, подвързана с кожа книга. — Чети. Чети по-нататък. От това място. Чети тази част, която е подчертана.
— Този дъб, всичко подобно на дъб, дъбови дървета, преливащи в Универсума — просто пропя леля Роужи. — Корони на свещената гора, подслон в тайните места, скрий ни, завий ни с мантията си, подслони ни сега.
— Този дъб, неговите корени дълбаят в земята и стигат сърцето й — прочете Нюбай несигурно. — Сега техния нимб и нашите ръце дълбаят духовния огън на тази жена.
Нюбай неволно вдигна поглед. Лицето на мисис Сийбърн изразяваше пълна изненада, след секунда
