Джордж Алек Ефинджър

Спиране на сърцето

В съседните градчета като Бог и Лийпър продължава да се говори за „Убийствата в Гримидж“. Но в самия него обаче отдавна не се споменаваше нищо за това. Тези произшествия се бяха случили преди много време и оттогава много събития са изтекли и много хора са напуснали Гримидж или белия свят.

А трябва да се спомене, че Гримидж е едно от най-затънтените селища не само в Пенсилвания, но и в цялата страна. В него дори няма приличен търговски център, където човек да напазарува направо от колата си и където, ако пожелаеш да научиш дъщеря си да паркира правилно своя мустанг, ще ти се наложи да излезеш на десетина мили и едва тогава да намериш прилични жълти линии.

Такива са нещата днес, а преди петнадесет години са били още по безнадеждни. Сега поне наблизо минава федералния път, но входът до градчето е така дяволски разположен, че идващите трудно го виждат след края на надлеза. Само табелата с надпис „ГРИМИДЖ“ и червената стрелка подсказва за съществуването му. И растоянието от нея до отклонението е толкова малко, че колите не успяват да забавят скоростта си и отминават. Освен това един храст е израстнал точно пред знака и закрива втората сричка. Нищо не показва, че хората по поддържане на федералните пътища поне веднъж са се постарали да го подстрижат и да осигурят чист хоризонт за профучаващите погледи.

Така, че пред обикновения човек има две възможности: или да знае накъде отива и да търси усърдно отклонението или да попадне там по някаква глупава случайност. И в двата случая си заслужавате нещата които ще изживеете.

Длъжен съм пак да повторя: така е днес, а преди петнадесет години е нямало на разположение дори този неясен и полузакрит зелен надпис. Единственото което можеше да направи тогава един изморен търговски пътник, бе да спре при някой фермер и да попита за пътя.

— Да — отговори този фермер, — има наблизо подобно градче, на осем или десет мили растояние, но не мога да се спомня дали така се казваше. Карайте оттук и ще стигнете до него.

Фермерът замълча и се занаслаждава на объркания и нещастен вид на уморения човек.

— Лесно ще познаете градчето — продължи фермерът бавно. — На площада, в центъра, има топ. Наоколо по фермите няма нито топове, нито нещо подобно.

Фермерът търпеливо изчака търговския пътник да се качи на прашната си кола, да потегли към Гримидж и едва тогава се захили.

Но поне дадената информация беше точна. Тогава, преди петнадесет години, Гримидж бе разположен на около седем-осем мили от фермите. Търговският пътник нямаше никакви проблеми повече и пристигна безпрепятствено в градчето. Нямаше нито мотели, нито Холидей Ин, нито Къдлити Корт, нито Хауърдз Джонсън. Единственото, което можа да го зарадва бяха малките магазинчета по Ридж стрийт. Но понеже беше след шест часа (а в събота след три) и те бяха затворени, той нямаше къде да попита за някой хотел. Тогава се отправи към вагона на мисис Пъркинз, където се принуди да влезе.

Вътре в тази закусвалня се носеше лека омара от дима на загоряла мазнина. Иначе изглеждаше достатъчно приятно място за кратка почивка. Съдържателката й нямаше достатъчно време и средства да се занимава с украсата на вагона-ресторант и в крайна сметка помещението изглеждаше доста неуютно и неприветливо, но в никакъв случай неинтересно. Търговският пътник, след продължителните часове прекарани зад кормилото, я намери за почти освежаваща.

— Какво ще поръчате, сър? — попита сервитьорката.

Той я погледна с изморените си очи. Момичето бе младо, на възраст ученичка от горните класове, която работи в свободното си време да препечели някой и друг долар за филмовите си списания.

— Мога ли да погледна менюто — попита той.

Момичето кимна и се протегна край търговския пътник с цел да издърпа листа с менюто от мястото му зад контейнера със салфетките.

Вагон-ресторантът на мисис Пъркинз по нищо не се различаваше от множеството подобни заведения разхвърляни навсякъде из Америка. И в това до известна степен се криеше техния чар. За търговския пътник бе нещо като условен рефлекс да си поръча къс печено месо, картофено пюре, зелен грах и накрая чаша кафе. Той винаги внимателно изучаваше менюто, но си поръчваше винаги едно и също. А жена му, когато излизаха заедно вечер в Страудбърг винаги предпочиташе патладжани Пармезан, докато синът му — чийзбургер. Но винаги, винаги имаше нещо възбуждащо, екзотично и изпълнено с копнеж чувство на надежда, че някой ден ще открият нещо изключително в обикновения лист на най-обикновеното меню. И често се чудеше, дали, ако това се случи, би се осмелил да си го поръча.

Няколко минути по-късно сервитьорката поднесе поръчаното блюдо и той измънка нещо като благодаря, но момичето не се отдалечи — стоеше близо до кабината и мъжът започна да се пита, дали не е сторил нещо както не трябва.

— Вие, изглежда, за първи път идвате в града ни? — поинтересува се тя.

Той я погледна и не каза нищо.

— Попитах ви, защото аз познавам всички в Гримидж — продължи тя. — Той е малко градче.

— Да — каза търговският пътник, като дъвчеше бавно храната си, — така е, идвам тук за първи път.

— Да не сте случайно от Ню-Йорк?

— Не, Страудбърг.

— О! — тя се завъртя малко нервно и търговския пътник бе готов да се закълне, че ще го попита още нещо. Както бе успял да прецени, девойката бе доста хубава и привлекателна независимо от незрялата си възраст. Косите й с естествения цвят на свеж морков бяха стегнати в две къси плитки. Но лицето й бе толкова лишено от запомнящи се черти, че трудно можеше да се опише. Тя говореше с нисък и дрезгав глас, който бе до известна степен неприятен.

— Работа ли имате в нашия град, сър?

— Не, просто минавам и реших да зърна какво представлява.

Момичето го изгледа втренчено, след което се засмя.

Търговският пътник се усмихна.

— Чудя се, обаче — заинтересува се той. — Дали мога да се настаня в някой хотел наблизо. Не се чувствувам добре, че да карам през нощта.

— Хотел няма — отвърна сервитьорката, — Но ако наминете към леля Роужи, може би ще намерите свободна стая за гости. Тя обикновено подслонява пътниците.

— Тя изглежда ви е роднина.

Момичето поклати отрицателно глава.

— Ние я наричаме така, а иначе е прекалено стара, та да бъде нечия леля.

— Добре — каза мъжът, — може да опитам. Бихте ли ми посочили, как да стигна до там? Ако имате нужда, може и да ви откарам някъде.

— Не, благодаря за предложението — отговори девойката. — Трябва да остана още малко тук. Но защо не изчакате изчакате още няколко минути. Скоро очаквам да се появи Стария мъж Дарфи, който пристига тук горе долу по това време. Той може да ви заведе там. Леля Роужи не обича да подслонява който и да е, но ако чичо ми ви заведе и Вие кажете, че аз ви изпращам, предполагам, че нещата ще бъдат наред.

— Старият мъж Дарфи ли? Ъ?

— Да,той — потвърди тя. — Хапнете още едно парче пай, докато чакате?

— Права сте, дайте едно парче пай — каза търговския пътник и въздъхна. — Е, щом ще чакам този старец, да ме заведе при леля Роужи, защо не ми разкажете, какви обичаи имате тук?

Сервитьорката се усмихна.

— Благодаря, но градчето ни не е много голямо, не забравяйте това.

— Така е — съгласи се той, — не е много голямо.

Тя отиде зад тезгяха и донесе парче ябълков пай и още едно малко кафе.

— Сега ще ви напиша сметката, мистър…

— Нюбай — каза търговският пътник. — Името ми е Нюбай.

— Прекрасно — зарадва се момичето, — аз пък съм Лорън. Желаете ли още нещо?

— Като Бейкол, нали? — попита той.

— Нещо подобно — каза тя. — Само че фамилията ми е Кромбъргър.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×