Тя постави сметката до чинията и отново се отдалечи, но този път изчезна в кухнята. Нюбай изяде десерта си бавно и се чудеше дали би могъл да напусне този вагон и да отпраши по пътя, без да се прави на глупак. Той бе заплел цяла мрежа от ангажименти с това момиче и сега щеше да му бъде доста неловко, ако й каже, че си тръгва. Засмя се със сарказъм на собствения си идиотизъм. Сигурно никога повече нямаше да види Лорън Кромбъргър и въобще имаше ли значение, какво би си помислила тя за него. Той трябваше да си плати сметката и можеше да напусне без да каже нито дума повече. Или да изчака този стар мъж Дарфи. Дразнеше го някакво любопитство.
Търговският пътник бе изял пая си и тъкмо отпиваше последната глъдка на поистиналото си кафе, когато вратата се завъртя и отвори. Един невероятно занемарен мъж влезе във вагона. Нюбай не се усъмни, че това е стария мъж Дарфи, който щеше да го заведе през мрачните огласяни от щурците пътеки на Гримидж до мистериозната къща на леля Роужи. Ако този човек беше някакъв знак, помисли си Нюбай, умореният пътник би могъл да бъде посъветван, да хвърли камък по стъклото и да прекара нощта в окръжния затвор.
Старият мъж Дарфи вероятно не беше толкова стар. Нюбай прецени, че е някъде между петдесетте и шестдесетте. Дългата му сива коса висеше на мазни кичури зад ушите и се разстилаше по яката. Лицето на Стария мъж бе дълбоко прорязано от бръчки и покрито с гъста и четинеста брада, а напуканите и отекли устни създаваха впечатление, което едновременно бе и отблъскващо и жалко. Очите му бяха почти закрити от торбичките около тях и той впери поглед в търговския пътник през червиникавите им воднисти цепки. Карираната риза на гърба му бе отдавна избеляла, а кадифените и изтъркани до лъскаво панталони бяха прекалено къси за възрастта му. Чорапите изглежда бяха непознат лукс за него и кирливите глезени, остри и кокалести, се полюшкваха между скъсаните маншети и парцаливите му чехли.
В ръцете си носеше мръсен син пешкир. Погледна Нюбай и смотолеви нещо под носа си, после седна до тезгяха. Стоя неподвижно няколко секунди, надигна се и тръгна бавно къв едно от купетата. Търговският пътник го наблюдаваше без да показва някакви емоции. Старият мъж Дарфи седна в купето, но скоро стана още веднъж и се премести на отсрещното място.
— Знаеш ли — обърна се към него Нюбай, — ако ти се наместиш в купето зад тебе, а пък аз отида до тезгяха и след това ти се преместиш на моето място, ние двамата ще сме извършили точно три премествания.
— Не мога да намеря точно-точното място — отвърна Старият мъж Дарфи.
— Много от нас имат подобни проблеми — допълни Нюбай.
— Аз имам постоянно място. Идвам тук всяка вечер и сядам на едно и също място, но понякога забравям, кое е то.
— Е, лека нощ — каза Нюбай, като се изправи и накани да тръгва.
Точно тогава Лорън се върна.
— Играете ли шах? — запита тя. — Току-що ви чух да говорите.
— Да — отворна търговският пътник, — когато пътувам аз винаги нося малък магнитен шах с мен и понякога играя, ако няма какво друго да правя.
По някаква своя причина Лорън се замисли. Нюбай сви рамене и се запъти към вратата.
— Аз искам да играя — изведнъж каза Старият мъж Дарфи.
Нюбай се спря на половината път до вратата. Гласът на пияницата звучеше ясно и повелително.
— Доста съм добър — продължи да настоява Дарфи, — и ще ти доставя удоволствие.
— Съжалявам, но трябва да тръгвам — отговори Нюбай и се обърна.
— Вие имахте достатъчно време да изядете един пай — спря го Лорън. — Трябва да останете за една партия. Старият мъж Дарфи умира за шах. Аз желая да видя как го прави. Освен това той щеше да ви заведе у леля Роужи, не беше ли така?
Търговският пътник се обърна и се върна на мястото си в своето купе.
— Добре — съгласи се той, — мисля, че орисниците са заговорничели срещу мен.
Лорън леко се намръщи.
— Вие не бива да го правите, ако не желаете — обясни тя. — Аз само си представих, че би било хубаво да стане.
— Дяволской срещу Дрийн — каза Старият мъж Дарфи, — Копенхаген, 1926 година. Спомняте ли си втората партия? Оставеният под заплаха топ — изглежда като недоглеждане — истински майсторски ход.
— Вие били ли сте там? — полюбопитствува Нюбай.
Старият мъж Дарфи се втренчи в събеседника си за миг, зачервените му очи се присвиха още повече, закашля се и влажния тънък звук предизвика отвращение у Нюбай.
— Не — отвърна пияницата. — Четох по вестниците и това е всичко.
— Има ли някакво значение? — попита Лорън.
— Просто искам да знам срещу какъв играч ще седна — каза Нюбай. — Достатъчно съм се наслушал за шахматисти-ентусиасти, които в малки градчета като вашето гледат да уловят някой балама като мен.
— Ние не правим такива неща — възрази Старият мъж Дарфи.
— После, този град не е толкова голям — допълни Лорън.
— Да, наистина, не е — съгласи се Нюбай, — и аз се надявам за това. Тогава няма кой да ме накара да играем на кегли или нещо подобно.
— О, стига да пожелаете има и ентусиасти за кегли — допълни Лорън.
Търговският пътник само кимна.
— Аз предпочитам само да чета за различни шахматни партии — заобеснява Старият мъж Дарфи. — Не сядам често да играя. Но чета и съм прегледал всичко свързано с шаха, което се намира в градчето ни.
— Това не е много голям град — саркастично напомни Нюбай.
— Не, не е! — съгласи се с него Лорън.
Настъпи неловка тишина. Нюбай си заигра с предметите по масата. В тези мигове някак отчетливо долавяше ниското механично бръмчене от кухнята и премигването на флуоресцентното осветление. „И какво толкова — помисли си той. — Трябва само да се надигна, да кажа довиждане и изчезвам през вратата. Каква детинщина! Истинска сцена от «Марти», господи!“ Но въпреки това не тръгна. След минута вратата на вагона се отвори и вътре влезе една стара жена.
— Лельо Роужи — извика Лорън, — какво невероятно съвпадение.
Нюбай само изпъшка и се обърна да огледа жената. Тя бе толкова стара и краката й така мънички и болезнени на вид, че той неволно си я представи в инвалидна количка и се учуди на факта, че успява да се придвижва сама. Тялото й бе тънко и мършаво. Напуканата съсухрена кожа сякаш бе опъната на рамка от стъклени влакна. Косата й бе бяла и увиснала на безцелни кичури. Движенията и бяха толкова непостоянни и чудновати, че жестовете й не биха могли да се отличат от самопроизволни спазми. Сложната плетеница от бръчки и линии по лицето караха наблюдателя неволно да отмести поглед. Нюбай разбра, че никога не би постигнал истината за нейните ириси. Черната рокля падаше между колената и към глезените бе украсена с розови и зелени точки. А на краката й се мъдреха огромни и квадратни черни обувки. Тя се движеше бавно, превита на четири и сякаш с всеки час се приближаваше все по-плътно към влажната земя. Бабичката не би могла да умре в този миг, но подобно на смачканите при катастрофа коли не си заслужаваше да я заменяш с нещо друго. Докато продължаваше да изпълнява и най-малката роля в белия свят, щеше да се върти наоколо.
— Тъкмо говорихме за Вас, скъпа — зарадва се Старият мъж Дарфи, стана от купето си и помогна на старата жена да седне.
— Така ли? — изрече тя с такъв сух глас, съвсем противоположен на влажния пиянски. Усещаше се някакъв европейски акцент със странен примес на славянска жилка. — Аз си мислех за вас и затова дойдох.
— Тя не идва често — поядни Лорън. — Прекалено е крехка, да се разхожда извън къщата си.
— Аз съм смаян, че изобщо дойдохте — каза Нюбай.
— И сигурно сте изненадан, че тя се появи точно, когато започнахме да говорим за нея, нали? — каза Старият мъж Дарфи. Пияницата не изчака търговският пътник да отговори и се обърна отново към леля Роужи. — Този млад мъж играе шах, скъпа.
— Шах ли? — възкликна лелята и се обърна да надникне над преградата на своето купе. — Вие наистина
