type='note'>1? Нужна ми е за пинта „Тандобуд“2.

— Заповядайте — подаде Нюбай монетата на стареца.

Той поклати глава, когато стария човек излезе тътрейки краката си от вагон-ресторанта. Търговският пътник хвана леля Роужи за ръка и я поведе към колата си. Старата жена почти не отвори уста по време на пътя. Тясната и павирана с червени тухли уличка бе тъмна. Обществените лампи пускаха слаби мъждукащи струйки, които оскъдно осветяваха пътя, но ако не бяха те ще трябваше да се задоволят със случайните отблясъци на жълтата светлина процеждаща се от някоя веранда или от замиращите в мрака петна от фаровете на далечни и отминаващи коли. Непрекъснато изникваха високи дървета, които сега, в тъмнината, изглеждаха като плътни и непробиваеми. Въздухът бе топъл влажен и напоен с приятен аромат. Нюбай се наслаждаваше на равномерния шум от тълкалянето на гумите.

— Тук спри! — каза по едно време леля Роужи. — Предполагам, че ще поискате да се възползувате от правото си на сън?

— Да и аз така предвиждам, но преди това имам да свърша още малко работа. Разбира се, трябва да почина, защото утре ме чака тежък ден зад волана.

— Естествено, след като състезанието ви свърши.

Нюбай извади ключа от запалването и сви рамене.

— О, да, разбира се — съгласи се той.

Те закрачиха по плочките на пътеката, която водеше към огромна и мрачна къща. Предната врата беше отворена. Те влязоха вътре. Търговският пътник веднага придоби впечатление за обзавеждането: стари мебели, полирана дървена ламперия, стотина порцеланови фигурки, меки столове и диван, казано иначе — пълна и съвършена скука. Той понесе куфарите си нагоре по стълбата, където леля Роужи каза, че ще намери стаята и банята. Тя бе прекалено стара да се изкачва, поне така се извини. Нюбай извика, че стаята е хубава, пожела и лека нощ и се протегна на леглото. Мислеше така да почине няколко минути, но заспа веднага.

Сънят му не беше спокоен, по-скоро дремеше, стряскаше се и в полудрямката премисляше, как да подреди пъстроцветните парчета плат в куфара си, а той самият бе поставен на пода до леглото. Краката си трябваше да държи сгънати, да не допират и мачкат мострите, които бяха подредени на купчинки върху сгънатото одеало. Чувствуваше се на тясно и крайно неудобно. Но нямаше никакво намерение да заспива, беше си свалил само ризата и вратовръзката и доли обувките не беше изхлузил.

Но след няколко минути започна да сънува. Обхванаха го странни видения, каквито никога не бе виждал преди това. Разбира се, бе свикнал да спи в различни легла всяка нова вечер и да се събушда в непознати градчета, които може би повече никога нямаше да види. Така че уединението не беше причина за сегашните безсъзнателни преживявания. Осъзнаваше, че е нещо съвсем друго.

Известно време се появяваха форми лишени от какъвто и да било смисъл. Грамадните мержелеещи се блокове постепенно изплуваха някъде от дълбочината, издигаха се разнообразни цилиндри, купчина правоъгълни тела, изглеждащи много твърди се оцветиха в отблъскващо маслено зелено и тъмно кафяво. Измина известно време и тези сенки започнаха да стават по определени и някак си да се втърдяват. Между тях се образуваха свободни пространства, които кой знае защо оставаха непроменени. Фигурите започнаха да се превръщат в сгради дървета и паркирани коли. И навсякъде бе тъмно с единствената светлина на среднощните звезди, подсилвана от съненото въображение на търговския пътник.

Стана и още нещо странно — Нюбай се превърна в част от съня си. Преди миг бе само наблюдател на кошмарното за него втърдяване. Сега сам се разхождаше из създадения от въображението му свят. Тъмните сенки, излъчващи някаква злоба и превърнали се на сгради, огромни и с древен вид, подредени една след друга по протежение на тясна и изглеждаща безкрайна покрита с тухли улица. И всяка къща бе обърнала гръб на тротоара. Входните врати блестяха като кристални преливайки се във всички цветове на дъгата. А светлината, която се отразяваше, идваше от някакъв нереален източник. Прозорците на първия етаж бяха навсякъде тъмни и забулени със спуснати завеси. Изглеждаха сякаш до тях никога не бе се докосвала човешка ръка. А тези на втория етаж също бяха плътно затворени, но зад надиплените завеси лампите бяха запалени и сенки се мяркаха по вертикалните гънки на пердетата. Това му заприлича на потайни хора, които се втурваха някъде във вътрешните стаи в изпълнение на тайнствени задачи.

Нюбай минаваше край къщите, изучаваше ги внимателно и в него нарастваше особеното чувство на тревога. Нощните насекоми пееха в хор и разнасящата се песен приличаше на съскането на сплетено кълбо гърмящи змии. Двойка нощни ястреби се спуснаха от обсипаното с ярки звезди небе. Нюбай се изплаши от бледнеещата Луна.

— Ей!

Незабавно, както е възможно само при сънищата, сцената се превърна в по-осезаема, подробна, разтърсващо реална и не така самотна. Търговският пътник погледна надолу по улицата. Видя младо момиче, най-много на десет или единадесет години. Носеше бяла блузка, карирана куртка на енорийското училище и сива филцова пола с шумолящ кринолин под нея. Апликация на розово пуделче се мотаеше близо до колената.

— Ей! — отново се провикна тя.

— Здравейте — отговори Нюбай.

— Знаете ли защо съм толкова късно вън от къщи? — запита момичето.

— Не знам, разбира се.

— Името ми е Тереза Мълдоуър.

— И защо сте навън толкова късно?

— Заради руснаците — очите й загледаха Нюбай със странно изражение. — Аз ги мразя, не знаете ли това?

— Възможно е — съгласи се Нюбай.

— Аз ги мразя много. Единственото нещо на света, което мразя повече от руснаците е детския паралич.

— Представи си и аз също.

— Татко тази нощ ще завърши противоатомното скривалище. Ние ще си направим парти в него. Но той си мислеше, че трябваше да го направи досега. Обикновено ме карат да си лягам в девет или най-късно в десет. Но последното само в петък и събота. Но днес всички ние го чакама да довърши скривалището. Мама каза, че тя ще види как руснаците идват да ни бомбардират и това ще стане тази нощ. Водородната бомба ще избухне и ние няма да можем да си направим събирането. Татко каза, че при него е наред и ще се скрием в скривалището, но при условие, че го завърши навреме. Вие имате ли противоатомно скривалище?

— Още не съм си купил — отговори Нюбай.

— Не ви остава много време — увери го Тереза. — Вие трябва да си намерите скривалище преди руснаците да пуснат водородната си бомба.

— Но, ако си построя такова скривалище — каза търговският пътник, — и руснаците наистина ни бомбардират с водородна бомба, аз ще остана сам вътре и ще хвана полиомиелит.

— От какво? Някой ръждясал пирон ли?

— Да — каза Нюбай. — От дълъг ръждясал пирон.

Те бавно минаха покрай няколко къщи. След няколко минути някакъв глас пред тях извика Тереза.

— Е, аз трябва да вървя — каза тя.

— Родителите ли те викат?

— Не — уточни тя, — не знам, кой е.

Нюбай наблюдаваше безучастно докато тя скачаше по детски пред него. Някъде долу близо до блока в черното объркано кълбо от сенки той видя някаква фигура да й прави знак. Не му остана нищо друго освен да се спре и да се загледа. Човекът подаде ръка и Тереза я пое. Улицата се освети от пламналия огън. Отначало бликнаха оранжеви искри, после се появиха огнени езици и забуйствуваха с пращене направо от тялото на момичето. Търговският пътник не смееше да помръдне, но в съня си неочаквано се оказа до нея и се взираше без да отрони нито дума, без да помогне с нещо, в лицата на леля Роужи и Стария мъж Дарфи. Призрачната светлина превърна лицата им в ужасни и отвратителни маски. Те кимнаха мълчаливо за поздрав. Тереза диво въртеше очи наоколо и протягаше ръце към Нюбай.

Той можеше само да наблюдава. Огънят изригваше от очите и ушите на момичето като струя на ракетен

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату