двигател. Тънки струйки пламък се процеждаха през ноздрите й. Тя се опита да извика, но само фина сива пепел се посипа от устата и. Тя се загърчи болезнено. Пламъците постепенно намаляха. Движенията станаха конвулсивни, забавиха се и накрая съвсем спряха. Леля Роужи и Старият мъж Дарфи хванаха Нюбай за ръцете. Тримата заедно и в крак прескочиха трупа на Тереза Мълдовър, по който не се виждаха никакви следи от работата на огъня и продължиха да вървят по причличащата на пещера улица, под плътна арка от короните на дървета и край бастиона на къщите.
— И вие ли идвате от изток? — гласът на леля Роужи бе кух и далечен.
— Да — отговори Нюбай.
— Притежавате знанието на изтока — каза Старият мъж Дарфи.
— И пътувате сега на запад? — заинтересува се леля Роужи.
— Да — призна си Нюбай.
— Смърт на запад — каза Старият мъж Дарфи.
— И какво носите със себе си? — попита Леля Роужи.
— Страх — каза Старият мъж Дарфи. — Болка. Пречистване.
— Изкупление — добави Нюбай.
— Няма друго изкупление по-късо от смъртта — каза Старият мъж Дарфи.
— И няма смърт — поде леля Роужи. — Няма смърт. Няма смърт. Три пъти. Като образите на Изкуството. Като свещите. Като скиптрите. Като тебеширените пентаграмми, тамяна, простирането на ръце, високопарните слова и когато всичко това се изчерпи, смъртта е забравена. Без смърт няма спасение и изкупление.
— Без спасение — добави Старият мъж Дарфи, — има само страх.
— Има болка — допълни леля Роужи.
Двамата старци държаха ръцете на Нюбай, а със свободните си ръце докосваха главата му. Пулсиращ гърч се зароди в слепоочието. Не можеше да диша. Тялото му започна да се поти и да трепери. Гърдите бяха пронизани от остра болка. Краката се подгънаха и той започна да пада…
Нюбай се събуди.
Куфарът бе паднал на земята и шумът го бе събудил. Но той можеше да бъде само благодарен. Сърцето продължаваше да бие ускорено. Ръцете бяха влажни от ужас. Боже, това дете! Той бе изплашен и вътрешно се противеше на очевидната мисъл, че собственият му мозък би могъл да създаде подобни ужасни неща.
Сграбчи мострите плат и се накани да ги подреди по групи, както следваше, но бързо се отегчи и просто ги наблъска в куфара. Започна бавно да се облича, като се стараеше да не мисли за преживяния кошмар. После Нюбай отиде в банята и изми зъбите си с хлорофилна паста, която жена му бе купила преди да поеме на път. Той не забеляза никаква разлика от предишната — това бе явно каприз на рекламата. Той мразеше да бъде управляван в живота си от рекламата. След бързия тоалет той се прибра в стаята си, дръпна завивките на леглото и легна да спи.
Тази нощ нямаше повече необикновени сънища.
Сутринта го събуди гласът на леля Роужи, която викаше то долния край на стълбата.
— Добро утро, млади Нюбай — казваше тя. — Ставайте, слънцето отдавна изгря. Успяхте ли да си починете?
— Да — отвърна той и започна да трие очите си. — Горе долу.
— Добре, тогава — продължи лелята. — Време е да подновим нашата битка.
— О, добре, че ми напомнихте, аз вече бях забравил.
— Колко мило от Ваша страна — усмихна се леля Роужи, — но не се безпокойте за противника си. Нашият местен шампион ще подобри формата си. Ние в Греймидж сме спортсмени по рождение.
Нюбай се облече бързо, взе куфара си и слезе долу по стълбите. Леля Роужи беше вече напълно готова за излизане. Тя напомни на търговеца, че биха могли да закусят във вагон-ресторанта. Излязоха заедно и се запътиха към неговата кола.
Но тя не беше на мястото си. От портала на леля Роужи добре се виждаше поляната край дърветата, където Нюбай я бе оставил снощи. Ясно личеше празнината между един черен студебейкър и един червено-бял Додж. Той усети някакво противно усещане на тъпа болка в корема и почти веднага го обзе нарастващ гняв.
— Колата ми е изчезнала — направо изсъска той.
— Вашата кола? — запита учудено леля Роужи.
— Няма я, по дяволите.
— Напълно ли сте сигурни, че тук сте я оставили?
— Вие много добре знаете, дявол да го вземе, къде паркирах снощи — изрече ядно той. — Нали бяхте с мен!
— Може някой да я взел по погрешка.
Нюбай не сметна за необходимо да коментира това предположение.
— Аз мисля, че Вие трябва да уведомите полицията.
— А има ли полиция в този идиотски градец — запита той.
— Да, разбира се — отговори тя. — Дори в градчета малки като това, понякога стават престъпления.
— Е, какво да правя сега?
— Елате с мен до вагон-ресторанта. Полицейското е още затворено и през следващите четиридесет и пет минути спокойно можем да закусим на спокойствие. Предполагам, че и другите ще ни предложат нещо.
— Какво всъщност става, когато някое непредвидено произшествие се извърши през нощта, а полицайте спят спокоен сън в леглата си? — запита Нюбай.
Леля Роужи се изненада от въпроса.
— Знаете ли — каза тя, — Ние всички сме като едно цяло и работим заедно. И по същия начин ще открием и Вашата кола.
Няколко минути по-късно те влязоха във вагон-ресторанта. Нюбай се задъхваше от умора, докато старата жена изглеждаше много добре.
— Добро утро — поздрави ги Лорън весело.
— Мила, знаеш ли, че колата на младият Нюбай е открадната — каза на един дэх леля Роужи.
— Открадната ли? — каза Старият мъж Дарфи, който вече разиграваше някои ендшпили, до които можеше да стигне отложената партия от предишния ден.
— Знаете ли — каза Нюбай. — Тази кражба е съвсем нелогична или нещо подобно.
— О, не мисля, че съм в толкова трудно положение, както предполагах снощи — продължи да разсъждава върху проблемите си Старият мъж Дарфи.
— Божичко, това е наистина добра новина — зарадва се Лорън.
— Пукната пара не давам за партията — изтърси ядосано Нюбай. — Имам да върша предостатъчно работа. И освен това трябва да си намеря колата.
— Седнете и се успокойте — предложи сервитьорката. — Какво ще кажете за едно силно кафе? Ето Ви кифлички с масло и препечени филийки.
— Няма ли да отидеш днес на училище? — заинтересува се Нюбай.
— Не!? — отвърна тя. — Това не е толкова голямо градче, че да има училище.
— Така е — подвърди и старецът Дарфи.
— Кой е на ред? — попита леля Роужи. — Аз вече забравих.
— Аз — каза Старият мъж Дарфи.
— Не! — възпротиви се Нюбай. — Мисля, че съм аз. Вие снощи изиграхте g7-g6.
— Ма-а-ай, наистина е така — съгласи се Старият мъж Дарфи. — Съжалявам. Вие сте на ход.
— Това е съвсем очевидно — каза Нюбай. — Извинявайте, но аз ще отида да повикам някой полицай и да го попитам, дали не са открили някъде моята кола. И веднага ще напусна тази лудница с най-голямата възможна скорост.
— Тогава, може ли да играя вместо Вас? — запита Лорън.
— Нали вие не знаехте да играете? — отговори на въпроса със въпрос търговският пътник. — Погледни,
