се е поскарал с някои. Улики, че някой от компанията му може впоследствие да е отишъл и да е подпалил къщата, няма. Заключението на експерта за пожара е категорично — в него няма умисъл. Щетите от огъня са на стойност приблизително двайсет и пет хиляди лева.
— Но при сегашната инфлация тази сума е доста занижена — отбеляза служителят, който през цялото време четеше заедно с мен.
— Кой експерт е бил на пожара.
— Генчев.
— Мога ли да говоря с него?
— На море е. Ще си дойде след две седмици.
— Записани ли са показания на свидетели?
— Да. На Богдан Мавродиев и на професор Стайков. Ето ги.
И единият, и другият са чули първо взрива, а когато са излезли навън, са видели пламъците да бълват отвсякъде — и от мазето, и от първия, и от втория етаж. Освен телефона на Боцев — естествено, неизползваем, в съседство е имало само още един телефон — у професора. За беля близки изкопни работи са прекъснали кабелите. Мавродиев е тичал до автомата на площада, което му е отнело десетина минути. Имайки пред вид кога диспечерът е зафиксирал обаждането пожарът е избухнал малко след два часа.
— Значи, вашите хора са започнали гасенето един час по-късно.
— Горе-долу.
— Тук пишеше, че е станало късо съединение, предизвикало волтова дъга. Къде?
— Могло е да стане и в предпазителя, и в някой уред. При огледа е открито едно такова късо съединение — в готварската печка в кухнята.
— Ами ако някой все пак е драснал клечката?
— Трудна работа. Ето пише — прозорчетата са били от армирано стъкло. Остава — през вратата. Но ето вижте — езичето на ключалката е било извадено, тоест, била е заключена. Разбива я взривната вълна. А ако някой, както казвате, е драснал клечката през прозореца, то тогава той е бил отворен и парите са щели да излязат навън по-рано.
— Благодаря ви — измърморих и оставих тетрадката на мира.
— Моля — служителят я прибра в секретера и го заключи. — Казвате, частен детектив сте… Дали няма да измислят и частни пожарни?
Посещението ми в моргата беше предварително уговорено, така че срещата ми с патологоанатома мина без всякакви пречки и бъбриви съгласувания по телефона. Мършавият, с резки движения мъж дори не си направи труда да погледне картата ми — само махна с ръка и извади цигара от джобчето на престилката си. Предложих му „Житан“ — той и в него бръкна механично и го запали без всякакви коментари. Какво да се дзвери на подобни дреболии при гледките всеки ден!
— Аз го рязах, спомням си. Приличаше на изгоряла кокошка. — Той измъкна някаква папка и я плесна върху бюрцето си. — Я да видим… така-а… Двадесети август, Димитър Боцев. Ето… концентрация на алкохол — нула и девет десети. Възможно да е била и повече, но от температурата да се е изпарил. Смъртта е настъпила в резултат на изгарянията, а не на задушаване, както често става. Трупът се е запазил сравнително добре, защото е бил затрупан с мазилка от тавана. Иначе и помен нямаше да има от не-го… От което едва ли му става по-топло — заключи той и почти ми хвърли папката в ръцете.
— Някакви следи от насилие?
Той ме облъхна с облак дим и сви скептично устни.
— Няма данни. Макар че е доста трудно да се каже със сигурност.
— Значи, не изключвате възможността да е бил халосан или поне вързан и после къщата да е била подпалена.
— Всичко е възможно — беше безразличният отговор. — Във всеки случай не намерих в него нито куршум, нито прободни рани. А, виж, ако някой му е затворил очите изотзад и му е казал: „Куку, познай кой е!“, а друг е разливал бензина и е драснал клечката — това не знам.
— Доколкото разбрах, не са установени следи наоколо… Пожарът е възникнал в мазето.
— Е ми, значи… — разпери ръце той, с „житана“ ми в устата си, като един отегчен Жан-Пол Белмондо.
— Благодаря ви — протегнах му ръка, после му подадох синята кутия. — Вземете, виждам че ви харесаха.
Той пак изкриви устни, но я взе и я метна на масата.
— Все ми е едно какво пуша.
Докато крачех обратно към Жоровата лада си зададох въпроса за яйцето и кокошката. Как ставаше — първо почваш да режеш трупове след което всичко ти писва, или обратното?
Госпожа Алашка беше изключително притеснена. Макар мъжът й да се държеше непринудено-нахакано като всяко ченге с повече от десет години стаж, тя се беше вдървила като стара бисквита и на два пъти изтърва солницата в раците с майонеза. От трима им само Варка се чувствуваше истински добре — мажеше си филията с изплезен език, а когато отпиваше от сухото шампанско, по лицето й пробягваше тръпка на сладостна нирвана.
Сервитьорите кръжаха край нас като мухи край задник на кон — търпеливо очакваха отвърстието да заработи и да получат своето. Гледах да ги държа на разстояние — не обичал ледените им мутри, зад които бясно се въртяха цифрите на калкулаторите им. Те уж за минута изчезваха, но после отново се връщаха на рояци.
— Благодаря. Засега ни оставете — принудих се да кажа накрая и те се оттеглиха с оскърбено жужене…
Перо Алашки бе зачервил нос и се опитваше да води светски разговор.
— Е, разкажи ни сега как се живее в Париж. Нека го чуем от първоизточника.
Казах им, че се живее добре, стига да имаш пари и да знаеш за какво да ги харчиш. Това обаче не ги удовлетвори.
— Разкажи ни нещо по-интересно, за града, за обстановката.
Тогава им разказах, че там се намират Айфеловата кула, Триумфалната арка и Плас Пигал. Добавих още, че през града тече реката Сена, по която има много мостове, които свързват единия бряг с другия. Видях, че това го заинтересува, затова добавих, че уличното движение е много натоварено, че в магазините има най-различни стоки и че е трудно да се каже кои са повече — мъжете или жените. Завърших с любопитния факт, че в Лувъра се намира Мона Лиза, пред която преминават по хиляда японци в секунда. Последното разсмя Варка и красивите й остри зъбки издрънчаха в кристалната чаша.
— Трудно ли е за една жена да си намери работа? — попита съпругата на моя съученик и ме погледна загрижено като отговорна феминистка деятелка.
За момент се замислих и Перо ме изпревари.
— Зависи къде. На Плас Пигал е лесно — той изгледа жена си като изпечен сводник.
— Грешиш — поправих го, — там е най-трудно.
Бях изпил две чаши вино и главата ми се по-замая. Сърцето ми ускори ритъма си и по челото ми взе да избива пот. Лошото на килограмите ми беше, че ги мъкнеше един-единствен човек. А на диетите ми — че краят им винаги беше чествуван с продължителни пиршества. Крайно вре-ме беше да се заема сериозно с теглото си, ако не исках преждевременно да легна в сандък, нескопосно направен от съединени два. Все пак надежда имаше и тя беше в това — да се препитавам единствено с предлаганото по магазините.
Махнах на един келнер и веднага дотичах трима. За да отпъдя обсебилите ме тягостни мисли, поръчах вечеря като за цял взвод. Дамите ни се отправиха към тоалетната — едната като антилопа, другата като кон с букаи — и ние с Перо Алашки останахме насаме.
В гимназията с него бяхме просто добри познати. Никога не сме си споделяли младежките си похождения, нито пък глава до глава сме чели за изпит по математика. След двайсет години се бях обърнал за съдействие към него не от преклонение към интелекта му, а защото в бранша познавах единствено него. Човек може да си купи от пазара само това, което го има.
— Не съм ти казал — започнах, — но се върнах тук само с една задача. Преди години баща ми беше
