наклепан за несъществуващи финансови злоупотреби и това го докара дотам да завърши живота си с инжекции морфин. Майка ми не живя дълго след него — и тя си отиде. А сестра ми прокле родината си и замина на другия край на земното кълбо.
Перо мълчаливо сръбваше от чашата си и ме гледаше далеч не вече с хашлашкия си поглед. Може да не беше Спиноза, но веднага се досети накъде бия. Не знаех дали ще клъвне, но бях длъжен да го убедя.
— Човекът, който разката фамилията на всички ни, е жив и здрав и навярно сега си пие уискито на два-три километра от тази маса. Вярвам, можеш да си представиш какво изпитвам в този миг!
И наистина, обля ме вълна на такава ярост, че ако не бях свил юмрука си до болка, може би щях да сцепя масата на две.
— Баща ти беше ли реабилитиран? — попита той някак неуверено.
— Беше. Дори искаха да му върнат партийния билет, но той им каза да си го заврат отзад. Защото го караха да напише м о л б а, че желае отново да бъде приет в партията!
Перо изпусна тиха въздишка и нищо не каза. Жените щяха да дойдат всеки момент, затова не трябваше да се бавя.
— Върнах се в България, за да му видя сметката. Знам, че през всичките тези години той е натрупал достатъчно черни точки, за да пукне в панделата. Искам обаче твоето съдействие и твоята дискретност. Защото нито твойта служба, нито колегите ти ще изпипат така нещата, както аз ще ги изпипам.
— Пак забелязвам, че мнението ти за нас не е много високо.
— Нямам мнение за вас — изрекох тихо и през зъби. — Това си е лично моя задача и ще, си я свърша с ей тия две ръце. Ще ми помогнеш ли? Моля ти се — добавих бързо, защото двете дами вече идваха насам.
— Стига да е законно и стига да е вярно — лицето му сега беше се вдървило като на жена му преди половин час.
Допусках, че има съмнения и затова се колебае. В края на краищата нищо не означаваше, че си трил с някого заедно едни и същи чинове в разстояние на три години. Само че този път се оказах лош ясновидец. Перо вдигна вежди и сви рамене.
— Добре. Няма какво да се лъжем. Още когато ти се появи на хоризонта, се поинтересувах какво търсиш тук и се поразрових из досиетата. И когато ти съдействах за оная карта, допусках, че тя едва ли ще ти трябва само за да се правиш на мис Марпъл. Нещо повече, по пътя на логиката се досетих и за нещо друго — че ако тръгнеш да раздаваш справедливост, неизбежно ще се насочиш към някои конкретни личности… Някои от тях са свидетелствали на времето срещу баща ти, а има и една друга личност, която… е, добре, която също е от тях, но в момента е от новизгрелите политически звезди.
— Пикая на новите ви политически звезди! — изсъсках и понечих да продължа, ала се наложи да млъкна. Посрещнах госпожата и госпожицата с лъчезарна усмивка и потупах бащински Варка по ръката. — Сега ще си хапнем, нали?
— Както кажеш, шефе — отвърна тя привидно покорно, но очите й светнаха. Естествено, при тия войнишки дажби по магазините!
След връщането на двете дами общото настроение се повиши, само напрежението между мен и Перо някак остана да звънти над масата. Постарах се всячески да го скрия и, когато чиниите се появиха пред нас, то като че ли само изчезна. Госпожа Алашка, позамаяна от виното, се разбъбри и дори разказа няколко вица, които майорът изслуша с одобрително превъзходство. Аз приключих с пиенето, а Варка така си угоди, че след половин час вече дишаше тежко като ловец на бисери след успешен ден.
В края на вечерята всички бяхме толкова сити, че като че ли не остана и сянка от онзи разговор, който бе накарал Перо да изглежда напрегнат. Той самият сияеше от доволство.
— Нямаше ли такъв филм навремето — „Голямото плюскане“? — попита и сподави оригва-нето си.
— Имаше — осведомих го, — и днес той е единственият, все още забранен в Източна Европа.
Когато се прибрах, главата така ме болеше от виното, че с носталгия си спомних за масажите на Жизел. Дванайсет минаваше, но в Париж не беше толкова късно. Седнах зад бюрото и набрах номера.
— Альо? — чух след малко гласа й. Не беше сънен, навярно току-що се беше прибрала и седеше по обичая си с подвити под себе си крака на дивана.
— Жизел, аз съм, мойто момиче. Здравей!
— О-о, татко-о! — Българският й беше добър, но смешен. Докато бяха живи родителите ми, тя идваше лятно време на гости и ми носеше новини. — Какво правиш?
— Нищо. Ходих да вечерям. Ти как си?
— Нормално. Тръгнах на лекции. — Беше записала биология в Сорбоната. — Кажи ми ти как си!
— Какво да ти кажа, оправям се. Спретнах апартамента, открих малка фирма.
— Станал си флик, а? Ште ме убиеш!
— Теб — не, мойто момиче. Други… Получаваш ли парите?
— О-о, да… — тя замълча.
— Какво има, не е ли наред нещо?
— Не, не, всичко е наред, не се безпокой.
— Майка ти как е?
— Настинала е, кашля. Има някакъв грип тук.
— Кажи й да взима витамини. Ако имаш някакви проблеми с парите, не се срамувай.
— Купих си един мотопед, „Хонда“…
— Това ли било! Ще ти пратя парите, не се безпокой. Само че внимавай, тия щураци по улиците… карай бавно и вдясно!
— Добре, татко, бъди спокоен. Ште ми се обаждаш ли?
— Разбира се. Ако искаш, обаждай ми се и ти. Не се грижи за парите, ще ти плащам сметката, колкото и голяма да е.
— О-о, папа… Няма ли да си лягаш вече, там е късно, нали?
— Ще си лягам, мойто момиче. Хайде, бъди здрава! Лека нощ!
— Лека ношт! — прошепна тя в слушалката и чух пукот от целувка.
Разговорът, наред с малко тъжната радост, остави в устата ми металически вкус. Бях говорил главно за пари — като че ли с тях се бях опитал да заплатя избягалата си отговорност, всекидневното си отсъствие в името на една налудничава цел. Ала беше късно за угризения. Отворих тефтерчето си и набрах следващия номер.
Навярно го бях събудил, защото гласът му беше провлачен и ядосан.
— А-ло-о! Кой е?
— Аз съм. Позна ли ме?
— Кой се обажда? — видях го как се надига разгневен на лакът.
Ухилих се злобно.
— Сам ще се сетиш. Обаждам ти се да ти кажа, че вече съм тук. Пази се.
— Кой си ти? — попита с внезапно притихнал глас и разбрах, че се е досетил.
— Пази се — повторих и затворих.
Камбанката на вратата беше вече пресипнала, когато станах и надникнах през шпионката. Едно оранжево слънце грееше насреща ми, мъчейки се да ме заслепи. Загърнах халата на корема си и отворих.
— Шефе, жив ли си! — Варка ме огледа с искрена уплаха.
— Ох, успал съм се. Извинявай. Колко е часът?
— Десет минава. Втори път идвам, помислих да не ти е станало нещо…
— Тц, тц, какъв срам! Ще направиш ли кафе?
Додето се бръснех в банята, чух, че телефонът иззвъня. Варка поговори известно време, после дойде и почука.
— Шефе, извинявай. Пиперкова е.
