— Какво иска? — измърморих още замаян.
— Пита какво става и имаш ли нужда от нея?
— Много, да. Да дойде с една балалайка и да ми посвири.
Варка се покашля пред вратата.
— Какво да й кажа?
— Какво, какво… Добре, покани я — хрумна ми изведнъж да я разкарам. — След час, ако може.
Токчетата на помощничката ми затракаха по посока на телефона.
Малко по-късно седях пред стъклената масичка и сърбах ароматното бразилско кафе. Лошото ми настроение се вдигаше от мен като влажно изпарение над росна ливада. Спретнатата млада жена насреща ми, слънчевият ден зад прозореца и горещата течност, слизаща към стомаха, ми връщаха добрата форма. Можех отново да мисля с главата си, временно излязла от строя.
— Какво ще кажеш, ако се откажем от случая — попитах, палейки първата Си цигара.
Варка се замисли на бюрото си.
— Защо?
— Защото няма сериозни улики. Да не кажа никакви. Някакъв си театрален плъх се е нафиркал и не е успял да се събуди навреме, за да избяга от пламналата си къща. Това е.
— А защо сестра му обвинява жена му?
— Защото много често снаха и етърва са като куче и котка.
— Коя е кучето и коя — котката?
— Тази, която гони плъха, е котката.
— Ако плъхът е голям, той я гони — уточни Варка.
— Така е — признах. — Но нашият покоен герой не е голям.
— Откъде знаеш?
Замислих се.
— Права си, не знам. Искаш да кажеш, да не бързам да се отказвам.
— Не мисля, че ще дойде някой ей-така, без нищо, и ще обвини човек, колкото и да го мрази.
Пак се замислих. В Париж не бих се почудил, ако това станеше, но Варка може би беше права за нравите на сънародниците ни. Спомних си и думите на служителя от експертната служба, който само предпазливо повтори записаното в тетрадката. Прекалено рано вдигах бялото знаме. Добре, нека изчакаме какво ще каже днес госпожица Пиперкова.
Когато пристигна, тя зае мястото си на канапето с увереността на цирков пудел. Сложи лапички на масата и зачака кафето си. Не беше в черните се одежди, а в някаква пъстра развлечена рокля, сякаш ушита от сарафана на танцьор на казачок. И чантата й беше с десетина години по-млада. Изобщо, беше се лъснала като стара обувка в празничен ден.
Бях решил да бъда по-сдържан от първия път, за да не оставям у нея излишни илюзии. Изложих й накратко заключението на пожарните експерти, както и своето собствено виждане.
— Склонен съм да смятам, че се касае за злополука, не за престъпление.
Тя ме изгледа с насмешка и зле прикрито презрение.
— Отказвате се, така ли?
— Не знам какво да ви кажа. Не виждам мотивите за убийството, нито пък начините, по които е било извършено. Впрочем, защо пожарникарите не са предали следствието на милицията, а са го приключили.
— Защото им е все едно — вдигна тя рамене.
— Добре. А защо вие не се обърнахте към милицията, а сте търсили частен детектив?
Насмешката й сега беше повече от очевидна.
— Как ще обвиня снаха ми пред милицията, когато тя самата работи при тях!
Варка постави чашката с кафето отпреде й и си помислих, че жената си го бе заслужила. Почерпих и нея, и себе си с цигара.
— Добре, отговорете ми все пак защо би го направила. Сама казахте, че брат ви я е приютил със сина й, оженил се е за нея, дал й е закрила. А тя да постъпи така неблагодарно.
— Хе! Та вие не я познавате. Това е едно същество без всякакви скрупули.
— И все пак.
— Много е просто. Тази пепелянка е любовница на Карастоянов. Той самият не живее с жена си, разделени са. Сега след случилото се къщата и имотът остават на снаха ми. Оня, запасният, ще се разведе с жена си, ще сключи брак с вдовицата и ще бутнат плета. Могат цял палат да си вдигнат с трите декара!
— Разбирам — поклатих глава. — А ако докажа, че снаха ви е убийца, тогава имотът ще остане за вас.
Тя зяпна при думите ми, сякаш я бях ощипал на неприлично място. После върху дългото й лице се появи гримаса на обида и мъка.
— Може и така да се каже — изхленчи тя. — Разбира се, всеки би си го помислил. Но за мен тази къща е нещо повече от имот. С нея са свързани… — тя бръкна в чантата си и извади познатата огромна кърпа, — спомени. — Изсекна се и мушна кърпата в ръкава си. — Добре, дори да приемете, че имам сметка. Нима ще оставите тази жена да уреди живота си върху трупа на един човек, когото е убила?
Въздъхнах.
— Как? Как го е убила?
— О, боже! Има толкова начини. Може да е напоила един канап с бензин и да го е проточила отвън към мазето.
— Вратата е била заключена.
— Тя я е заключила. И докато брат ми е спал, запалила е канапа и се е измъкнала.
— Добре, това ще го проверя. Къде е била в нощта на пожара и така нататък…
— А защо не допуснете, че синът й Манолчо, който е електротехник, може да е направил нещо, с което да предизвика пожара.
Усетих как се изпотявам. Кой, по дяволите, беше ченгето — аз или тя?
— Но в такъв случай убиецът не е снаха ви, а племенникът ви?
— Манолчо? Никога! — ужаси се изведнъж тя. — Давам ви само пример! Ако знаех как е станало, щях ли да се обръщам към вас?
Права беше, пустата й госпожица Ефросина Пиперкова! Като политик, поставен натясно от досадния журналист, направих се, че дълбоко-мъдрено размишлявам.
— Трябва да ви призная, че за причината да потърсите мен, а не милицията, се бях досетил. — Трънки, изобщо не беше ми минало през ума! — А и следващият, когото щях да помоля за разговор, беше снаха ви. Вие май живеете в един жилищен комплекс с нея?
— Да, за съжаление. Макар и в противоположни краища.
Като кучето и котката, помислих си, чиято пресечна точка е вилата в Драгалевци.
— Между другото, чух, че е имало някакъв конфликт между ваш близък и брат ви.
Онзиденшната подозрителност светна в очите й.
— Какъв конфликт?
— Някакъв ваш познат или близък е гонил брат ви с брадва…
Госпожица Пиперкова преглътна на сухо, но ръката й, с която посегна към чашката, беше твърда. Тя отпи последната глътка и без да предизвика никакъв звук, остави чашката в чинийка-та.
— В това няма нищо сериозно. Да, имаше такъв случай… Просто спориха с брат ми и…
— И все пак брадви, пушки…
— Да, да, сетих се. Карастоянов ви е казал. Нали?
Потвърдих.
— Уверявам ви, не беше насериозно. Просто моят познат се беше афектирал малко и… — Поклатих глава, но недоверието явно е било изписано на лицето ми, защото тя втренчи тъмните си очи в мен и в тях отново видях насмешка. — Смятате ли, господин Дяков, че ако моят познат можеше да бъде заподозрян, щях изобщо да ви занимавам с тази история?
