— Шефе, търсят те.
Взех слушалката.
— Дяков слуша.
— Добър ден. Вие не ме познавате, а аз чух за вас от колегите. Служа в пожарната в Горна Баня. Разузнавач съм.
— Да…
— Ами, бях на пожара в Драгалевци. Може ли да се видим?
— Дадено. Кога?
— Ако можете, веднага. По работа в града съм, после трябва да се прибирам.
Уговорихме се за църквата „Света неделя“ след половин час. Младежът ме попита как изглеждам и аз му спестих два килограма. В края на краищата беше разузнавач. Обух си обувките и махнах на Варка.
— Няма да отваряш на непознати — заканих й се с пръст. — И не си си изяла още ябълката.
Денят беше хладен, ала слънчев. По улиците беше пълно с хора, половината от които се бяха наредили на всевъзможни опашки, а другата половина циркулираха между тях, чудейки се навярно на коя да застанат. Бях един от малцината, които не се интересуваха от кризата. Курсът на долара беше станал такъв, че най- дребните пари в джобовете ми бяха двайсетолевките. Режимът на електричеството не ми пречеше — бях си купил няколко дузини дебели свещи, както и газов котлон за кафето. Телевизорът „Грундиг“ още стоеше в кашона си, а що се отнася до вестниците, бях прочел по един брой от всеки и това ми стигаше, за да знам какво ще пишат в близките шест месеца.
Безразличието ми в тези тежки за страната дни може да се стори някому цинично, но наистина не ме беше грижа за проблемите на другите. За четиридесет години се бях наслушал, нагледал и напатил на житейски превратности. И да исках, не можех да помогна на всичките тия хора. Интересуваше му все повече само едно — да стегна примката около врата на Влаев.
Заварих разузнавача пред входа на църквата строго да гледа някакъв хлапак с цигара в устата. Чакаше го навярно да си метне фаса в купчината сухи листа под дървото, та да му извие врата. Приближих се и по този начин спасих хлапака.
— Вие сте, нали? — подадох му ръка.
— Здравейте — кимна ефрейторът и се представи. — Казвам се ефрейтор Василашки.
— Да пием по едно кафе отсреща — посочих пластмасовите масички на тротоара.
— Може — съгласи се ефрейторът и поглади с ръка възрожденското си мустаче.
— Слушам ви — подканих го, след като се настанихме на една халтава масичка.
Той сръбна уставно от чашката и я постави обратно.
— Това, което правя, може да ми докара неприятности… — той потърси подкрепа у мен, но освен цигара друго не получи. Свали си фуражката, оправи запотената си коса и, пуфкайки насреща ми, ме погледна умолително. — Ама не мога да не ви го кажа… Според мен тоя пожар не беше случаен. Няма как да е станал. Някой му е помогнал.
— Защо така смяташ? Нали може на „ти“?
— Може… Ами защото, когато оглеждах варела, не открих никъде отвор, от където да е пропускал. Беше хубав, западен варел. Имаше плътна метална запушалка със законтрящи скоби и тя беше здраво завинтена за гърлото. Според мен варелът е гръмнал след като първо са се запалили дървата, пластмасовите касетки и всичко друго. А пък онова късо съединение в печката е могло да стане после, при пожара. От високата температура проводниците омекват като макарони.
— Защо не каза това на твоите шефове?
— Казах им го. И те се чудеха. Но после решиха, че все пак така е станало. Пък и им се обадиха от министерството.
— От кое министерство?
— На вътрешните работи. Някакъв шеф се обадил и им казал, че това е чудесен начин да се сплаши населението да не пълни бидони с бензин и да го трупа по мазетата. Точно тогава по бензиностанциите имаше големи разправии и дори се страхуваха да не станат золуми. Та един шеф от нашите излезе по телевизията и даде за пример пожара в Драгалевци, като призова народа да не се презапасява.
— Ясно. А ти защо реши да ми го кажеш това?
— Как защо? Защото потулиха работата. Не че имаше някакви други улики, но можеха поне да обърнат внимание на следствените органи. А след като нашите направиха това заключение и мина предаването по телевизията, всичко се приключи… Пък и да не съм се женил за тая пожарна! Имам още два месеца служба и после — шапка на тояга.
— Избра ли си вече тоягата? Искам да кажа — какво ще правиш след това?
Той отново се почеса по мустачето.
— Де да знам… Като чух, че вече има и у нас частни детективи, и си помислих, че един ден може и аз… Трудно ли е?
— Зависи.
— Това е… Исках само да ви помоля, ако е възможно да не ме замесвате. При нас всички знаят, че сте се появили на хоризонта и дори малко ги е шубе да не излезе, че не сме си свършили работата както трябва. Макар че нашата работа е да гасим пожари.
— Не се безпокой… как се казваш ти?
— Ефрейтор Василашки.
— Ефрейтор малкото ти име ли е?
— А-а, Пламен.
— Хубаво име за пожарникар. Пламене, не се притеснявай, разговорът си е между нас.
— Не че им се плаша, ама…
— Ясно. Благодаря ти! Обади ми се тъкмо навреме. Как ме намери?
— Е — той се понаду, — нали съм разузнавач. Не беше трудно.
— О’кей — тупнах го по рамото и едва не клапичнах масичката. — Като се уволниш, звънни ми. Може да измислим нещо.
— Ама наистина ли?
— Ще видим. Трай си засега.
След няколко безуспешни опита да вляза във връзка с госпожа Нора Казакова на работното й място, реших да я открия в комплекса „Обеля“. Когато Жоро настъпи педала на миришещата на газ и лук лада, помислих, че нещо не е разбрал. Мракът и мъглата над главите ни се сгъстяваха и вместо да се появят блокове, от двете ни страни се заредиха дъсчени огради, зад които навярно мучаха крави и квичаха свине.
— Сигурен ли си, че не караш към Каспичан? — попитах.
— Сигурен съм, защо? — попита на свой ред този ум-бръснач Жоро.
— Щото май от другата пресечка започва морковено поле.
— А-а, не — ухили се той, — тука е.
И от внезапно обзела го радост натисна продължително клаксона.
Кой беше казал, че всичко е кръг и затова противоположните краища се допират? Излизаше, че в София е също като във Вашингтон — сгради, после поля и ферми, после пак сгради. Жоро се оказа прав — след малко в дъното се замяркаха бозавите тела на бетонни чудовища с дребни очички. Когато навлязохме сред тях, група възпитани пионери безуспешно ни замери с камъни.
Бях се погрижил на изпроводяк да науча от госпожица Пиперкова адреса на снаха й, но това не беше достатъчно, за да го намеря. Изискваха се далеч по-сериозни разузнавачески дарби. След близо час лутане все пак открихме нужния блок и аз се почувствах горд като професор Шлиман. Оставаше да видя само как ще ме посрещне Хубавата Елена.
Бях очаквал Нора Казакова да е жена със самочувствие, но не чак дотолкова. Масивната й фигура и едра глава, увенчана с руса лъвска грива изпълниха рамката на вратата като страж — царската порта. Липсваше й само алебарда. И слава богу!
— Какво има? — попита гръмовно тя и почти всичките ми 132 килограма бяха полазени от ситни
