Изглежда, че му било малко неудобно да се срещне с баба и с лелите ми. Но той сметнал за свой дълг да ме изпрати при тях. Освен това очевидно е имал предвид и невъзможността да възпитава в казармата, сред войници, дъщеря, която расте с всеки изминат ден.
В Истанбул ме заведе нашият ординарец Хюсеин.
Един луксозен параход, едно момиченце в ръцете на неугледен войник арабин… Кой знае колко мизерна и тъжна се е сторила тази картина на много хора в парахода! Но положително нямаше да съм толкова щастлива, ако бях пътувала с когото и да е другиго освен с Хюсеин.
В горичката зад нашата вила имаше каменен басейн, украсен със статуя на голо момче, ръцете на което бяха откъснати от раменете.
В първите дни на пристигането ми тази счупена статуя, почерняла от слънцето и влагата, ми напомняше сакато момче от пустинята. Трябва да е било есен, защото зеленикавите води на басейна бяха покрити с почервенели листа. Като наблюдавах тези листа, забелязах, че под тях шарят няколко червени рибки, и нагазих във водата на басейна с новите си обувки и копринената рокля, която баба ми беше ушила с такова старание.
Наоколо отекнаха писъци. Докато се опомня, моите лели ме грабнаха, занесоха ме горе и сменяха дрехите ми, като едновременно ми се караха и ме целуваха.
Уплашена от писъците и от тревогата, която се дигна, вече не смеех да влизам в басейна, а започвах да лягам по корем върху чакъла на брега и навеждах лицето си близо над водата.
Един ден пак лежах на края на басейна и с увлечение наблюдавах рибите. Картината е още пред очите ми, като че е било днес. Баба ми беше седнала зад мен на една градинска пейка, с обичайното си черно покривало, което никога не сваляше от главата си, а до нея Хюсеин бе застанал на колене така, като че ли се молеше на аллаха. Тихичко си говореха нещо. Вероятно са говорили на турски, защото не разбирах нищо от думите им. Но интонацията и погледите, които хвърляха от време на време към мен, ме накараха да се усъмня. Наострих уши като заек. Престанах да гледам червените рибки, скупчени около трохите, които отхапвах зъби от геврека и пусках във водата, и започнах да следя отраженията на баба и Хюсеин на дъното на басейна. Хюсеин ме гледаше и бършеше очите си с кърпа. Децата понякога имат чудна интуиция, твърде развита за годините им.
Този разговор насаме ми миришеше на съзаклятие. Щяха да отделят Хюсеин от мен.
Защо? Възрастта не ми позволяваше да проумявам подробностите, но разбирах съвсем ясно, че тази раздяла е тъй непредотвратимо нещастие като залеза на слънцето, когато настъпи определеният час, като валежа на дъжда.
През нощта отворих неочаквано очи в детското си креватче, прилепено до леглото на баба. Червеното нощно кандилце, което гореше над главите ни, беше угаснало. Но стаята бе обляна от бялата светлина на луната, чиито лъчи проникваха през прозореца. Не ми се спеше. Изпитвах непоносима мъка. По някое време се надигнах на лакти, погледнах към баба и като се уверих, че спи, лекичко се измъкнах от леглото и излязох от стаята на пръсти. Не се плашех като другите деца от тъмнината и самотата. Слязох бавно по дървеното стълбище в коридора, като при всяко скърцане на стъпалата се спирах с предпазливостта на възрастен.
Вратите бяха залостени, но прозорецът до вратата към градината беше отворен и аз прескочих през него просто за секунда.
Хюсеин спеше в колибата на градинаря, която се намираше на другия край на градината. Затичах нататък, като се препъвах в дългите поли на преплитащата се в краката ми бяла нощница, и се мушнах в леглото при Хюсеин, който лежеше върху един нар.
Той спеше много дълбоко. Знаех още от времето, когато бяхме в Арабистан5, че сутрин се събужда много трудно. За да отвори очи, трябваше да сядам на гърдите му, както се възсяда кон, да се друсам, да дърпам дългите му мустаци като юзди и да викам известно време. Но през онази нощ не посмях да го събудя. Бях уверена, че той няма да ме прегърне както преди, че въпреки молбите ми ще ме вземе на ръце и ще ме отнесе при баба.
А аз желаех само едно: да прекарам тази последна нощ притисната до него.
За тази моя неприлична постъпка през онази нощ се говореше доскоро в нашето семейство.
Когато баба ми се събудила призори и не ме намерила в леглото, щяла да полудее… За няколко минути цялата вила била вдигната на крак. Всички тръгнали с лампи и със свещници в ръцете да ме търсят в градините и край брега на морето. Търсили навсякъде — от тавана до улицата и от колибата за лодките до плиткия басейн… Спуснали фенер в кладенеца на съседния двор, от който вадеха вода за напояване на бостана.
По някое време баба ми се сетила за Хюсеин, изтичала до колибата му и ме намерила заспала, прегърнала здраво войника.
Още си спомням с усмивка трагедията в деня на раздялата. Не помня никога в живота си да съм се унижавала, да съм падала на колене така, както този ден. Хюсеин беше клекнал край вратата и плачеше, без да се срамува от дългите си мустаци, а аз изричах разни благословии, които бях научила от арабските просяци в Багдад и Сирия, като целувах полите на баба и на всичките си лели подред.
Тъжният човек се описва в романите с отпуснати рамене, изгаснали очи, бездействен и безмълвен, с една дума, нещастен.
С мен винаги се случва обратното. Винаги когато страдам дълбоко, очите ми блестят, държането и движенията ми стават резки, проявявам невъздържаност. Смея се високо, бръщолевя и върша лудории. Струва ми се, че това е най-добре за човек, който няма близки и е лишен от възможността да разкрие сърцето си другиму.
Помня, че постъпих именно така след раздялата си с Хюсеин. Бях палава и буйна, роднинските деца, доведени у нас, за да ме развличат, често си патеха от мен.
Много скоро забравих Хюсеин, като проявих достойно за осъждане непостоянство. Не съм много уверена, но ми се струва, че в действителност му бях сърдита. Винаги когато споменаваха името му пред мен, се мръщех.
— Мръсен Хюсеин, отвратителен Хюсеин, безсрамен… — изричах аз току-що научените нови думи на турски език и плюех.
Но кутията с фурми, която бедният „мръсен и отвратителен“ Хюсеин ми изпрати още с пристигането си в Бейрут, смекчи донякъде моя гняв. Фактът, че фурмите ще свършат, ми се струваше цяло нещастие и въпреки това не се поколебах да ги изям наведнъж. За щастие останаха костилките, с които се забавлявах в продължение на седмици. Част от тях смесих с едри стъклени мъниста и ги нанизах на един конец. Получи се великолепна дивашка огърлица, която окачих на шията си. Другите посях на различни места в градината. Месеци наред ги поливах всяка сутрин с една кофичка и чаках да израсне гора от финикови палми.
Баба ми, горката, се видя в чудо. Действително беше невъзможно да се излезе наглава с мен. Сутрин се събуждах по тъмно, виках и лудувах вечер до късно, докато капна от умора. Престанеше ли да се чува моят глас, цялата вила изпадаше в тревога, защото това означаваше, че или съм се порязала и съм се потулила някъде, за да се мъча безгласно да спирам шурнала кръв, или че съм паднала отнякъде и се превивам, за да не извикам от болка, или пък, че правя някоя пакост — режа краката на стола с трион или боядисвам някоя от покривките на миндера.
Понякога се покатервах на върха на някое дърво с парцали и дъсчици в ръка, за да направя гнездо на птиците, друг път се качвах на покрива, за да изплаша готвачката, като пусна някой камък през комина.
От време на време във вилата идваше един лекар. Веднъж скочих в празната кола, която чакаше лекаря, и зашибах конете с камшик. Друг път завлякох коритото за пране чак до брега на морето и се пуснах по течението на вълните. Не знам как е в другите семейства, но в нашето се смяташе за грях да се вдига ръка на сираче. Когато станех нетърпима, получавах следното наказание: хващаха ме за ръката, отвеждаха ме в една стая и ме заключваха в нея.
Имахме един странен роднина, когото ние децата наричахме „брадатия чичо“. Този брадат чичо казваше, че ръцете ми са като оградата на гроба на някой евлия6, защото пръстите ми никога не оставаха без рани и винаги биваха превързани с разни парцалчета.
С връстниците си не се разбирах. Бях изплашила дори и много по-големите от мен роднински деца. Ако веднъж на хиляда в мен се надигнеше някоя искрица обич, това също не беше за добро. Не умеех да обичам
