Решат Нури Гюнтекин
Чучулигата
Първа част
Бях в четвърти клас. Трябва да съм била дванадесетгодишна. Сестра Алекси, учителката ни по френски език, ни даде писмено упражнение.
— Опитайте се да опишете първите си детски спомени. Ще бъде едно хубаво упражнение за вашето въображение — каза тя.
Сестрите, на които бе омръзнала моята палавост и бъбривост, ме бяха отделили от съкласничките ми на малък единичен чин в един ъгъл.
Както казваше директорката, аз бях обречена на изгнание тук, „докато отвикна да бъбря по време на уроците с другарките си по чин и се науча да слушам учителите тихо и мирно“.
От едната ми страна се издигаше голяма дървена колона. Тя беше безмълвен, сериозен и грамаден съсед, когото с нищо не можех да изкуша. Той понасяше стоически раните, които му нанасях от време на време на различни места с острието на ножчето си.
Високо от другата ми страна имаше прозорец, направен, изглежда, нарочно така, за да придава на класа обичайния хладен и печален мрак, който съпътства неразделно възпитанието в манастира. Капаците му никога не се отваряха. Бях направила важно откритие. Когато притиснех гърдите си към чина и вдигнех брадичката си малко нагоре, виждах късче небе, един прозорец на сградата зад листата на една огромна акация и парапета на един балкон.
Истината беше, че гледката не бе богата. Прозорецът беше вечно затворен, а на балкона почти неизменно висяха малък детски миндер и юрган.
Но бях благодарна и на това.
Когато по време на уроците стоях, подпряла брадичка върху двете си сключени ръце, заела поза, която у сестрите учителки трябваше да остави впечатление, че съм духовно вглъбена, с поглед, устремен към небето — към истинското небе, което се виждаше през отворите на капаците, — те се радваха, защото тълкуваха това като начало на смирение. А аз изпитвах удоволствие, че ги мамя и им отмъщавам, като един вид наблюдавам живота, който те се мъчеха да крият от нас.
След като даде своите указания, сестра Алекси ни остави да работим самостоятелно.
Старателните първенци на класа, които красяха първите чинове, веднага се заловиха за работа. Бях далеч от тях, но знаех какво са написали, сякаш съм го прочела, надничайки през рамото им. Малка поетична лъжа от рода на тази: „Първото нещо, което си спомням, е нежната златиста глава на милата ми майка, наведена над мъничкото ми детско легло, нейните небесносини очи, които ми се усмихваха с любов…“ В действителност майките можеха да бъдат не само златисти и небесносини. Но тези бедни жени задължително трябваше да бъдат рисувани именно в тези цветове от перото на дъщерите си, които се учеха при сестрите, а за нас това бе стил.
Що се отнася до мен, аз бях съвсем различна от другите деца. Спомените ми за моята майка, която загубих още съвсем малка, бяха доста смътни. Във всеки случай бях сигурна, че тя нямаше златисти коси и небесносини очи. При това положение никоя сила не можеше да ме застави да си спомням и да обичам друг образ, различен от нейния.
Бях се замислила. Какво да напиша? Часовникът с кукувицата, който висеше над цветния образ на Дева Мария, вървеше безспирно, а аз продължавах да не пиша. Развързах панделката от главата си и с бавни движения започнах да спускам косата над очите си.
С другата ръка тиках в уста молива, като го гризях и въртях между зъбите си.
Известно е, че философите и поетите имат странния навик да си чешат носовете и да си щипят брадите, когато пишат. Така е и с мен. Когато хапя молива и спускам косите над очите си, това е признак, че съм се замислила дълбоко.
Благодарна съм, че рядко ми се случва да се замислям. В противен случай бих прекарала живота си оплетена в коси като на жената в сряда и януарската майка1, известни от приказките.
Минаха години. В този миг, когато започвам да пиша спомените си с едничкото желание да се боря срещу самотата на безкрайно дългата нощ в чуждия град, в чуждата хотелска стая, едната ми ръка дърпа косите ми по навик, останал от детските години, и се мъчи да я спусне над очите ми.
Как се е създал този навик? Струва ми се, че бях едно лекомислено, небрежно момиче, което лесно се влияе от околния живот и се увлича от него. Изглежда, че в трудни моменти съм се мъчила да спусна завеса от своите коси между очите си и външния свят, за да оставам насаме със себе си, със собствените си мисли.
Що се отнася до навика да въртя молива между зъбите си като шишче за кебап, да си призная, самата аз не знам причината. Знам само, че по устните ми винаги имаше виолетови мастилени петна и че веднъж, когато бях вече почти девойка, потънах вдън земя от срам, като се явих сякаш с нарочно нарисувани мустачки пред един човек, който ме посети в пансиона.
Спомням си, че в онзи ден въпреки цялото си старание успях да напиша само следното:
„Изглежда, че съм се родила в езеро също като рибите. Не мога да кажа, че не помня майка си… Помня също така баща си, бавачката, ординареца Хюсеин… черното късокрако куче, което ме гони веднъж на улицата… пчелата, която ме ужили, когато се опитах да открадна грозде от една пълна кошница… червеното лекарство, което капваха в очите ми, когато ме боляха… пътуването ни до Истанбул с обичния Хюсеин… Да, през главата ми минават много други спомени, подобни на тези, но никой от тях не е първият, не е така стар, както споменът за онова време, когато плясках голичка сред грамадните листа на любимото ми езеро… Едно безкрайно като море езеро. В него плаваха грамадни листа, а наоколо имаше дървета… Как е възможно това езеро да е било безкрайно като морето, щом в него е имало листа, а на брега дървета, ще речете вие. Кълна се, че не лъжа и този факт ме учудва не по-малко от вас. Но… така е.“
Когато четоха моето съчинение в клас, всички ученички се обръщаха към мен и се заливаха от смях. Горката сестра Алекси се измъчи много, докато ги успокои и възстанови спокойствието.
Странно е това, че ако сега пред мен се изправи облечената в черно стройна сестра Алекси с безкръвно пъпчиво лице и червени като нар устни, които се открояваха върху ослепително бялата якичка и капишона над челото, напомнящ яшмака на придворните жени в сарая, и ми зададе повторно същия въпрос, вероятно не бих могла да дам друг отговор освен същия. Ще започна да разказвам, че съм се родила в езеро като рибите.
Както научих по-късно оттук-оттам, това езеро се намирало някъде към Мосул, край едно малко селце, името на което не мога да запомня. Моето безкрайно море не е нищо друго освен шепа вода между няколко дървета, останала от пресъхнала рекичка.
По онова време баща ми бил в Мосул. Аз съм била на около две и половина години. Лятото се случило толкова горещо, че не било възможно да се живее в града и татко се принудил да доведе майка ми и мен в това село. Всяка сутрин той отивал с кон до Мосул и се връщал вечерта, след залез слънце.
Майка ми била болна, толкова болна, че нямала сили да ме гледа.
По някое време съм била в много жалко положение. С месеци съм се влачила из стаите на прислугата. После в едно село намерили някаква самотна арабка, която се казвала Фатма. Детето й току-що било починало и тя ми дарила гръдта, сърцето си…
В детските си години съм расла като всички деца в пустинята. Фатма ме завързвала на гърба си като някакъв вързоп, разхождала ме под палещите лъчи на слънцето и се катерела с мен по върховете на финиковите палми.
Именно по онова време сме пристигнали в селото, за което стана дума по-горе. Фатма ме довеждала всяка сутрин заедно с храната сред тези дървета и ме пускала гола във водата… До вечерта сме се боричкали с нея, пели сме песнички, хранили сме се. После, когато ни се доспивало, сме трупали купчинки пясък за възглавници и сме заспивали с глави на брега и тела, потопени във водата, прегърнати здраво, допрели бузи…
