— Е добре, как излезе от пансиона? — попита тя.
— Прескочих през стената зад пералнята — отговорих аз без колебание.
— Как посмя? — каза сестрата, и се хвана с две ръце за главата, сякаш беше чула съобщение за някакво бедствие.
— Не се тревожете, ма сьор — продължих със същата наивност. — Стената е доста ниска. А и да не искате да излизам през вратата? Портиерът за нищо на света няма да ме пусне. Първия път го излъгах. Казах: „Вика те сестра Тереза“, и побягнах… Но моля ви се, не ме издавайте, иначе има опасност кученцата ми да умрат от глад.
Странни хора бяха сестрите. Струва ми се, че в друго училище за такава постъпка бих била затворена, или бих получила друго наказание.
А тя приклекна, за да не бъде лице срещу лице с мен, и рече:
— Хубаво е да се закрилят малките животни. Но непослушанието не е хубаво. Остави кошницата на мен. Аз ще пратя остатъците на кучетата по портиера.
Едва ли някой друг в живота ме е обиквал така, както тази жена.
Подобни постъпки на сестрите по онова време ми влияеха толкова, колкото вятърът на скалите. Нямаше изгледи да пресекат моите лудории, моята недисциплинираност. Но се страхувам, че с течение на времето те неусетно са проникнали в душата ми, оставили са в мен незаличими следи и наслойки на състрадание и нежност.
Бях действително странно и непонятно момиче. Бях изучила слабостите на нашите учителки. Много добре налучквах онова, което щеше да причини най-голямо страдание на всяка от тях, и в зависимост от това измислях начини да ги измъчвам.
Така например имахме една учителка по музика. Казваше се сестра Матилда. Беше стара и крайно консервативна. Когато се молеше със сълзи на очи пред бюста на Дева Мария, аз посочвах прехвръкващите около статуята мухи и засягах най-болното й място с думите: „Ма сьор, ангелите са дошли да навестят нашата света майка!“
Бях забелязала, че една наша учителка е прекалено чиста и капризна. Когато минеше край мен, се оплаквах, че перото ми не пише добре, като в същото време го тръсках силно и върху снежнобялата яка на нещастната жена се появяваха мастилени петна.
Друга се страхуваше много от насекоми. В един от учебниците намерих цветна рисунка на скорпион, изрязах я внимателно с ножица и я закрепих с лепило върху гърба на една голяма конска муха, която хванах в столовата. Вечерта в занималнята намерих повод да се приближа до учителката и поставих мухата на катедрата пред нея.
Докато отвличах с приказки вниманието на сестрата, мухата започна да се движи. Щом видя на светлината на лампата, че върху катедрата се движи страшен скорпион, като разклащаше щипците и опашката си, бедната девойка изпищя от ужас. Тя грабна стоящата до нея линия във формата на „Т“ и с един удар смачка мухата върху катедрата. После се облегна с гръб на стената, закри лицето си с ръце и прекара лек припадък.
Същата вечер се въртях в леглото си и се мятах в продължение на половин час.
Така или иначе, бях вече дванадесетгодишна. Чувството на срам и свян беше доста развито у мен. Срамувах се от това, което направих на учителката. Освен това съзнавах, че тази постъпка нямаше да бъде пренебрегната. На другия ден щяха да ме повикат да дам обяснения и кой знае какво щеше да ми се случи?
В съня си няколко пъти се видях изправена пред сестрата директорка. Тя идваше към мен със сърдито лице и крещеше с широко отворени очи.
Първият урок на следния ден мина без инциденти. Към края на втория час вратата се отвори. Влязлата сестра пошепна тихо нещо на учителката и ми направи знак с ръка да я последвам. Ужас!
Докато напусках стаята с бавни крачки, като свивах рамене и плезех език, момичетата се смееха, а учителката чукаше с линията по катедрата и ги подканяше към тишина и спокойствие.
След малко бях в кабинета на сестрата директорка. Но… о чудо! Лицето й не приличаше на онова, което сънувах. За миг ми се стори, че немирницата, която измисли играта с мухата скорпион и стана причина за припадъка на учителката, не съм аз, а тя.
Лицето й беше печално, устните й трепереха! Тя ме хвана за ръката и ме притегли към себе си така, като че ли искаше да ме притисне към гърдите си. После ме пусна и каза:
— Фериде, детето ми… Трябва да ти съобщя нещо… Една тъжна вест… Баща ти е болен… Изглежда, че е сериозно болен…
Сестрата директорка мачкаше една хартийка в ръката си и не знаеше как да каже останалото.
Сестрата, която ме доведе, закри внезапно лицето си с кърпа и изскочи навън.
Разбрах. Исках да кажа нещо, но моят език се беше схванал както на сестрата директорка. Обърнах главата си и погледнах през отворения прозорец към отсрещните дървета. По върховете им, огрени от слънцето, прехвръкваха лястовици.
Изведнъж и аз се оживих като тях:
— Разбрах, ма сьор, не се измъчвайте. Какво да се прави? Един ден всички ние…
Този път сестрата директорка притисна главата ми към гърдите си и дълго ме държа така.
След малко пристигнаха лелите ми, въпреки че не беше приемен ден. Те поискаха разрешение да ме отведат в къщи, но аз не се съгласих. Казах, че скоро ще започнат изпитите. Обаче наближаващите изпити не ми попречиха да буйствам този ден много повече, отколкото всеки друг път. Резултатът беше, че на вечерните занимания вдигнах висока температура, дремех като мързеливките, опряла ръце на чина, и отидох да си легна, без да вечерям.
На другата сутрин, когато се събудих, бях пак предишната Чучулига.
Летните ваканции прекарвах в Козятаъ във вилата на леля Бесиме.
Тукашните деца не бяха подходящи за моята компания. Неджмие, дъщерята на леля Бесиме, беше мълчаливо и болнаво момиче, което не се отделяше от полите на майка си. Тя почти с нищо не се различаваше от по-големия си брат Кямран.
За мое щастие наоколо имаше деца на преселници. Аз ги събирах в градината, повеждах дружината и буйствах чак до вечерта.
По някое време моите приятели бяха станали нежелани и градинарят на вилата бе получил заповед да ги гони.
За щастие децата не бяха придирчиви и не обърнаха внимание на обидата. Те ми помагаха да бягам от вилата. С часове скитахме из полето и крадяхме плодове, като прескачахме оградите на градините.
На смрачаване, когато се прибирах в къщи със загоряло от слънцето лице и се мъчех да прикривам с разранени ръце скъсаните места по роклята си, леля ми започваше да скубе косите си. Тя ми сочеше за пример Неджмие, с бухналата лъскава коса, която се прозяваше от време на време, като разтваряше розовата си устица и много приличаше на глупава и ленива ванска котка8. Освен това при всеки удобен случай ми набиваха в главата да бъда послушна, ученолюбива, внимателна, възпитана и още какви ли не качества, които притежавал Кямран.
Неджмие както и да е. В края на краищата тя беше една мека, топла пепеляшка, израснала на коленете на майка си. И без това в душата си приемам, че момичетата трябва да бъдат тъкмо такива.
Но какво ставаше с Кямран, този голям вече мъж, който отиваше към двадесетте, над тънките изписани устни на когото бяха наболи тънки мустачки? Този момък със своите бели велурени обувки и копринени чорапи, обути на мъничките му като на момиченце крака, със своето крехко тяло, което при вървеж се клатеше като вейка, със своята дълга бяла шия в отворената яка на копринената му риза, приличаше повече на девойче, отколкото на момък, и много ме дразнеше.
Просто излизах от кожата си, когато нашите роднини и съседи при всеки повод превъзнасяха неговите достойнства.
Колко пъти съм го блъскала, преструвайки се, че съм се подхлъзнала при бягане, колко пъти съм късала книгите му, колко пъти съм търсила повод да се спречкаме за дребни неща! Хей, човече божи, няма ли някой ден да се посъживиш малко, да се ядосаш, да възразиш за нещо, за да се хвърля като котка на врата ти, да те повъргалям в праха, да поскубя косите ти, да бръкна с пръсти в зелените ти змийски очи?
