Треперех от ненавист и удоволствие, когато си спомнех деня, в който пуснах камъка върху крака му и го накарах да се гърчи от болка. Но той се смяташе вече зрял мъж, гледаше ме отвисоко и ми казваше с ехидна усмивка:
— Докога тези детинщини, Фериде?
„А ти докога ще бъдеш такъв мухльо, докога ще се кумриш и кокетничиш като мома пред съгледвачи?“
Тези думи, разбира се, не можех да му кажа за нищо на света… Годините ми, слава богу, бяха вече тринадесет-четиринадесет. Едно момиче на тази възраст не бива да задява повече един младеж, който се отнася с такава вежливост към нейните грубости. Страхувайки се да не изпусна някоя неуместна дума, често затварях устата си с ръка и бягах в някой затулен кът на градината, където можех да ругая на воля.
Беше дъждовен ден. В долния етаж на вилата Кямран разговаряше за модата с няколко жени от роднините. Жените се интересуваха от неговото мнение за цвета на зимните дрехи, които щели да си шият.
Седнала настрана, изплезила език, изкривила очи и съсредоточила цялото си внимание, аз шиех ръкава на една блуза. Не можах да се въздържа и започнах да се смея с висок глас.
— Защо се смееш? — попита ме братовчедът.
— Просто се сетих за нещо.
— Какво е то?
— Не казвам.
— Я не ме будалкай. Знам, че имаш редки зъби… Рано или късно ще изплюеш камъчето.
— Ще ти кажа, но няма да се сърдиш… Докато разговаряше с дамите за модата, си мислех, че си създаден погрешно… Трябвало е да бъдеш момиче, но не на тази възраст, а на тринадесет-четиринадесет години…
— Е, и?
— А аз, която изпонадупчих пръстите си, докато зашия педя местенце, би трябвало да бъда мъж, но най-малко на двадесет-двадесет и две години…
— Е, и?
— Ами… По волята на аллаха и със съгласието на пророка бих те взела, и…
Стаята гръмна от смях. Вдигнах глава и видях, че всички погледи бяха насочени към мен.
Една от гостенките направи неуместна шега:
— Но това може да стане и сега, Фериде!
— Как? — хванах се глупаво аз, питайки с широко отворени и недоумяващи очи.
— Така… Като се омъжиш за Кямран… Той ще се грижи за твоя тоалет, ще кърпи, а ти ще вършиш мъжката работа…
Ядосах се и станах от мястото си, но се сърдех повече на себе си. Бях си го изпросила. Никога не бях прекалявала с глупости, но този път вниманието ми, изглежда, е било заангажирано от това дяволско шиене.
Въпреки това пак не им останах длъжна. Виновна, но нагла.
— Може — казах, — но струва ми се, че няма да е честно спрямо Кямран бей. Ако не дай боже се скараме за нещо, какво ще стане с него? Мисля, че не е забравил още камъка, който падна върху крака му…
Отправих се към стаята си сред общия смях с печално-сериозно лице. Но на вратата се обърнах и добавих:
— Май попрекалих, това е много неприлично за едно четиринадесетгодишно момиче, не ми обръщайте внимание.
Качих се в стаята си, като тропах по дървените стъпала и блъсках вратите. Хвърлих се като гумена топка на леглото. Долу продължаваха да се смеят. Кой знае, може би се подиграваха с мен. Не, няма да им остана длъжна.
Не, че имах възражения да се омъжа за Кямран. Възрастта ни от ден на ден напредваше и възможността да се караме все повече намаляваше. Не оставаше друг изход, освен да се оженим, за да можем поне веднъж да се хванем за косите и да му отмъстя.
След лятната ваканция известно време нашето училище вреше и кипеше. Вълнението стихваше едва в навечерието на изпитите за срока.
Причината за това бе следната: онези от моите съученички, които бяха католички, след навършване на тринадесет-четиринадесетгодишна възраст вземаха първото си причастие на Великден през пролетта. Облечени в бели копринени рокли, дълги до земята, покрити с тюл, те се обричаха на Христа.
Прекрасен е този обред на обричането, който се извършваше в църквата, под светлината на свещите, под звуците на органа, изпълняващ религиозни химни, сред дима и тежкия аромат на тамян и алое, примесен с аромата на пролетните цветя, пръснати навсякъде. Но жалко, че моите неверни дружки веднага след това, още в дните на ваканцията, която следва непосредствено след обричането, лъжеха своя избраник, изменяха на бледоликия и синеок Христос с първия мъж, който се изпречеше пред тях, а дори и с няколко мъже.
При започване на училището те донасяха скрити в куфарите си разни писма, снимки, цветя за спомен и още какви ли не други неща.
Знаех за какво разговаряха те, когато се разхождаха в градината по две, по три, хванати под ръка. Не беше трудно да се отгатне, че под цветните и позлатени картички с лика на Христа и разни ангелчета, подарени на най-невинните и набожни девойки, се криеха снимки на младежи. Не убягваше от погледа, когато някое момиче, усамотено в някой ъгъл на градината, шепне на ухото на приятелката си история с толкова тих глас, че да не бъде чута дори и от мушиците, които хвърчат наоколо.
През този сезон момичетата се разделяха на групи по две, по три и се вкопчваха една в друга.
Едничка аз останах сама както в градината, така и в клас. Всяка от моите съученички мълчеше пред мен като амфора и криеше своите тайни. Те се пазеха повече от мен, отколкото от сестрите, защото бях бъбрива, бързо изплювах камъчето, както казваше „брадатият чичо“. Щом научех, че някое момиче е разменило най-невинно през оградата на двора цвете за спомен с някое съседско момче, съобщавах това на всеослушание в градината. Бях фанатизирана противничка на такива неща.
Една зимна вечер учехме в занималнята. Една прилежна ученичка на име Мишел бе взела разрешение от сестрата да седне на последния чин със своята тъпичка другарка, за да й разкаже урока по римска история. В тихата занималия изведнъж се разнесе плач. Сестрата вдигна глава и каза:
— Какво има, Мишел, плачеш ли? Защо?
Мишел закри с ръце измокреното си от сълзи лице. Вместо нея отговорих аз.
— Мишел плаче, защото е развълнувана от поражението на картагенците.
Класът се заля от смях.
С една дума, моите съученички с право ме бяха изолирали. Но не беше приятно да се живее настрана от всички, да се отнасят към мен като към лекомислено момиче, след като бях вече на прилична възраст.
Наближавах петнадесетте — възраст, на която майките ни са облекли булчински рокли, а бабите ни разтревожени, че ще останат стари моми, са тичали при кладенеца на щастието в Еюб9.
На ръст не бях много висока. Но въпреки моята буйност, тялото ми се развиваше хармонично, лицето ми сияеше и гаснеше със странни цветове и светлини.
Нашият „брадат чичо“ от време на време ме хващаше за ръцете, теглеше ме към прозореца, доближаваше лицето ми до своето и ме гледаше съвсем отблизо с късогледите си очи.
— Какъв тен, какъв цвят имаш, дъще… Също като перкалска басма. Нито ще избледнее, нито ще остарее! — казваше той.
Хайде де. Такива ли биват момичетата? Тялото ми беше като пумпал, лицето ми — като рисувано с четка… Когато се оглеждах в огледалото, сякаш виждах някоя кукла във витрините на Бонмарше, подигравах се със себе си, плезех език и кривях очи.
От ваканциите най-обичам великденската. Когато пристигах в Козятаъ, за да прекарам там тези две
