седмици, черешите биваха узрели, а черешовите дървета, наредени от край до край на другата страна на градината, която гледаше към шосето — отрупани с плодове.
Много обичах черешите. През тези петнадесет дни се хранех като врабчетата почти само с череши и не се връщах в училище, докато не съм изяла и последните череши, останали по върховете на най-високите клони.
Веднъж привечер пак бях на върха на едно дърво. Ядях череши и се забавлявах, като стрелках с костилки.
За беда една от тях удари носа на един възрастен съсед, който минаваше по пътя.
Той отначало не разбра какво стана и започна да се оглежда с недоумение, без да се сети да вдигне глава към дървото.
Ако не бях се обадила, ако не бях мръднала от мястото си, може би той въобще нямаше да ме види и щеше да продължи пътя си, мислейки, че костилката е изпусната случайно от някоя нахална птица, прехвръкнала над главата му. Но не можах да се въздържа и прихнах да се смея, въпреки че бях много уплашена и засрамена.
Като видя една оформена вече девойка да се смее безочливо, възседнала като кон големия клон, човекът кипна.
— Браво, госпожице, браво, дъще — извика той, като мърдаше гневно вежди. — Не ви прилича на възрастта. Станали сте мома за женене, а…
В тази минута ми се искаше да потъна в земята. Бедната ми „перкалска басма“ кой знае как беше променила цветовете си. Въпреки че ме грозеше опасността да падна от дървото, положих ръце на гърди върху ученическата си блуза и наведох глава.
— Извинете, господине — рекох аз. — Кълна ви се, че това е чиста случайност… По-точно — невнимание…
Тази невинна поза бе същата, която сестрите и набожните ученички заемаха в пансиона, когато заставаха да се молят на Дева Мария и Исус Христос. Въздействието й е изпитвано много пъти. Щом векове наред този жест е трогвал дори светата майка и нейния божествен син, по всяка вероятност щеше да трогне и този старец.
Не се излъгах в предположението си. Моето лицемерно разкаяние и треперещият ми глас повлияха на съседа, който омекна и сметна за нужно да ми каже нещо хубаво.
— Не смятате ли, че подобно невнимание може да навреди на една млада госпожица на вашата възраст? — рече той.
— Защо, господине? — попитах аз с широко отворени очи, макар че разбрах прекрасно неговия намек.
Заслонил с ръка лицето си от слънцето, старецът ме гледаше внимателно и се усмихваше.
— Мога например да се разколебая, ако стане дума да те взема за снаха.
Аз на свой ред също се усмихнах:
— В това отношение съм застрахована, господине. И кротка да съм, пак няма да ме вземете.
— Откъде знаете?
— Знам, защото имам недостатък, който е много по-голям от катеренето по дърветата и стрелкането с черешови костилки… Не съм богата, а както чувам, бедните момичета не са на почит… Освен това не съм и хубава. Ако ме питате, този недостатък е по-голям и от бедността.
Тези думи развеселиха още повече стареца.
— Вие грозна ли сте? — рече той.
— Не ми го казвате, но аз знам. Такива като мен ли биват момичетата? Момичето трябва да бъде високо, русокосо, със сини очи… — отговорих аз тъжно.
Изглежда, че старецът на времето е бил малко разпуснат.
— Ех, бедно мое дете — каза той със странен поглед и променен глас. — Вие още сте на такава възраст, че не разбирате какво нещо е красотата и не цените себе си… Както и да е… Я да видим как се казвате?
— Чучулигата.
— Това име пък какво е?
— Извинете, така ми викат в училище. В действителност съм Фериде. И името ми е едно такова валчесто и грубо като мене.
— Фериде ханъм, уверявам ви, че името ви е хубаво като самата вас… Де да бях намерил такава снаха за сина си…
Не знам защо, но ми се искаше да бъбря с този човек, който имаше изискани маниери и приятен глас.
— В такъв случай ще мога и него да замерям с череши — казах аз.
— Разбира се… Разбира се… Без съмнение…
— А сега ще ми разрешите да ви дам няколко череши. Трябва да ги приемете непременно, за да докажете, че сте ми простили. Една минутка…
И започнах да се катеря по клоните като катеричка.
— Боже мой, клоните пукат… Ще стана причина да паднете, Фериде ханъм… — викаше старецът, закрил лицето си с ръце.
Не обръщах внимание на тревогата му и си бъбрех:
— Бъдете спокоен… Свикнала съм да падам. Ако бяхте по-наблизо, щяхте да видите един белег от рана на слепоочието ми… Един белег, който допълва красотата ми…
— Ах, дъще, ще паднете!
— Готово, господине, готово. Само че как да ви ги дам? Намислих, господине, и това намислих.
Извадих кърпата от джоба на престилката си и завързах черешите в нея:
— Бъдете спокоен, кърпата не е употребявана. Съвсем чиста е. Сега ви моля да я уловите, преди да падне на земята. Едно… две… три…
Старият съсед хвана черешите с неочаквана ловкост.
— Много благодаря, дъще! — каза той. — Само че как ще мога сега да ви върна кърпата?
— Няма нужда. Приемете я като подарък от мене!
— Как така?
— Защо?… Знаете ли какво? След няколко дни ще се върна в пансиона. В нашето училище е прието момичетата да флиртуват през ваканцията с младежи и после, когато започнат занятията, да си разказват приключенията една на друга. Досега не ми се е случвало такова нещо и се чувствам неудобно пред тях. Не се осмеляват да ми го кажат в лицето, но положително зад гърба ми се подиграват с мен… Сега намислих нещо. Когато се върна в пансиона, ще ходя с наведена глава, ще се правя на замислена и ще се усмихвам тъжно, като че ли крия някоя голяма тайна. „Какво ти е, Чучулиго?“ — ще кажат те. „Нищо… Какво може да ми е?“ — ще отговоря без желание. Те няма да ми повярват, ще продължават да настояват. „Добре, но се закълнете, че няма да обадите на никого“ — ще река аз тогава и ще им разкажа една лъжа.
— Каква лъжа?
— Запознанството ми с вас ще улесни тази лъжа… „През стената флиртувах с един висок рус мъж“ — ще кажа. Естествено не мога да кажа, че е бил с бели коси… Впрочем, изглежда, че на младини вие сте били рус… Добре познавам другарките си. „Какво си говорихте?“ — ще попитат те. „Каза ми, че съм красива“ — ще се закълна аз. Не е уместно да им кажа, че съм ви дала череши в кърпа. Ще кажа, че съм ви подарила роза. Впрочем не. Не може да се подарява роза, увита в кърпа. Ще кажа, че съм подарила кърпа и толкоз…
Докато само преди малко бяхме на косъм от скарването, сега със стария съсед весело се смеехме и си махахме с ръце при раздялата.
През същото лято все поради тази ми страст към катеренето по дърветата ми се случи още една история.
Беше лунна августовска нощ. Във вилата бяха дошли много гости. Между тях беше и Нериман — вдовица на двадесет и пет години, която рядко ни удостояваше с честта да ни гостува, и идването й във вилата представляваше събитие.
