качи на дървото! Как да не се смея?
Но тази вечер той наистина се беше озверил. Хвана се за един от най-близките клони, метна се на дървото и се приготви да продължи нагоре…
Щях да полудея при мисълта, че мога да се окажа лице в лице с него тази вечер, на това дърво. Това би било цяло нещастие. Ако видя отблизо погледа на неговите змийски очи, ще се сбием като две хищни птици между клоните на дървото. Бих му извадила очите и бих го хвърлила долу. Той, или аз.
Но не знам защо реших, че не е правилно да взема такова безумно решение.
— Спрете там! — заповядах строго аз, като станах от мястото си.
Той не ми обърна внимание и дори не отговори. Като се изправи на клона, върху който се беше покатерил, започна да се оглежда нагоре.
— Стойте — казах аз, — иначе ще стане лошо. Вие знаете, че аз съм Чучулигата. Дърветата се моето царство. Не ще позволя чужд крак да стъпи тук.
— Какви са тези странни думи, Фериде?
Наистина странни думи!
Бях принудена да премина към шеговит тон.
— Знаете, че ви уважавам — казах аз, като се приготвих да се изкача по-нагоре, ако той реши да тръгне към мен. — Ще ми бъде много мъчно, ако се наложи да ви търкулна долу. Тогава изведнъж ще измените тона, с който преди малко декламирахте стихчета, и ще започнете да викате: „Помощ, помощ, помощ.“ Ще бъде много трагично.
Имитирах неговия глас и се заливах от смях.
— Сега ще видим!
Страхът го беше направил смел и ловък. Без да обръща внимание на моята заплаха, той продължаваше да се катери по клоните под мен.
Сякаш бяхме започнали да играем на гоненица върху това дърво. Колкото повече приближаваше той, толкова по-нагоре се изкачвах аз. Но клоните ставаха все по-тънки и по-тънки. По някое време ми хрумна да скоча върху оградата и да избягам. Но имаше вероятност да не мога да избягам, да си счупя ръка или крак. Тогава ще вика за помощ не братовчед ми, а аз.
Впрочем тази вечер за нищо на света не биваше да заставаме лице срещу лице.
— Мога ли да знам защо настоявате толкова да говорите с мен? — попитах аз, като смених тактиката.
В отговор на тези думи той също се промени. Спря на място и си придаде сериозен вид.
— Шегуваш се, но работата е много сериозна, Фериде… Страхувам се от теб…
— Така ли? Защо се страхувате от мен?
— Защото си бъбрива…
— Та аз винаги съм била бъбрива.
— Но тази нощ е съвсем различна от другите…
— С какво се различава тя?
Кямран беше много изморен и измъчен. Без да го е грижа повече за панталоните, той седна на един клон. Беше готов да се разплаче, макар привидно да продължаваше да се шегува.
— Бъди спокоен. Уверявам те, че нищо не се е случило. Върни се при гостите. Неудобно е — казах аз не защото го съжалих, а защото търпението ми се беше изчерпало и не бях в състояние да продължа този разговор. Исках час по-скоро да се избавя от него.
— Даваш ли дума, Фериде? Заклеваш ли се?
— Давам ти дума, и клетва, и всичко, каквото искаш…
— Да ти вярвам ли?
— Мисля, че трябва да ми повярваш… Вече не съм дете.
— Фериде…
— Пък и какво толкова знам, че се страхуваш да не го кажа? Както виждаш, седя си самичка на моето дърво.
— Не знам, но не ми се вярва…
— Не току-така ти казвам, че съм пораснала, че вече съм голямо момиче… Хайде, мили братовчеде… Не се измъчвай повече. Има неща, които детето вижда, но едно момиче, което вече е пораснало, не забелязва… Хайде, успокой се…
Страхът на Кямран постепенно се превръщаше в недоумение.
— Ти говориш съвсем различно, Фериде! — каза той и настойчиво вдигна глава, сякаш искаше непременно да ме види.
Ако разговорът беше продължил още, нямаше да свърши. Затова викнах с престорен гняв:
— Стига вече… Ако продължаваш да говориш още, ще си взема думите назад… Решавай сам…
Тази заплаха му подейства. Той се спусна гузно от дървото и сякаш срамувайки се да тръгне натам, накъдето избяга Нериман, закрачи към долния край на градината.
След онази нощ щастливата вдовица не се появи повече във вилата. Що се отнася до Кямран, дълго време след това чувствах, че се страхува от мен.
Винаги когато отидеше в Истанбул, той ми носеше подаръци: красив японски чадър с рисунки, копринени кърпи, копринени чорапи, тоалетно огледало във форма на сърце, изящна дамска чанта.
Защо ми подаряваше неща, които бяха подходящи по-скоро за една девойка, отколкото за едно непохватно момиче? С каква цел? С каква друга цел, освен да залъже Чучулигата, да й затвори устата, за да не бъбри повече.
Бях вече на такава възраст, когато мисълта, че някой си е спомнил за мен, ми доставяше удоволствие. Освен това тези красиви предмети ми харесваха.
Но, кой знае защо, не исках да показвам нито на Кямран, нито на някой друг, че придавам значение на тези подаръци.
Когато се случеше да изпусна чадъра, украсен с бамбукови къщички и японки с тесни, бадемови очи, на земята, не бързах да го вдигна, оставях го да лежи в прахта. Лелите ми се сърдеха:
— Фериде, така ли цениш подаръците, които ти се поднасят?
Един ден ги накарах да се разпискат, като си дадох вид, че искам да натикам сочните плодове, които държах в ръката си, в чантичката, чиято лъскава и мека кожа винаги ми доставя голямо удоволствие, когато я гладя.
Ако бях малко по-хитра, бих могла да се възползувам много повече от страха на Кямран и с разни дребни шантажи да го накарам да ми купи още какво ли не.
Но аз имах желание да късам, да чупя и да тъпча с плач тия вещи, въпреки че толкова ги обичах.
Не можех да забравя обидата и омразата, които хранех към своя братовчед.
През другите летни ваканции просто ме заболяваше главата и ми причерняваше пред очите, когато наближаваха дните за училище. А тази година едва дочаках деня на раздялата с този дом и с тези хора.
Беше един неделен ден през първите седмици на занятията в училище. Сестрите ни бяха завели на разходка към Кяатхане10.
Известно е, че сестрите не обичат да се разхождат много по улиците, но, кой знае защо, този ден се случи да се приберем по мръкнало.
Аз вървях зад дружината. По някое време видях, че доста съм се откъснала от другарките си. Те вероятно са сметнали, че както винаги припкам най-отпред и никой не ме потърси. В това време край мен се мярна човек. Мишел.
— Ти ли си, Чучулиго? — каза тя. — Защо си самичка и вървиш едва-едва?
Посочих кърпата, с която бе превързан глезенът на десния ми крак.
— Ти, изглежда, не си забелязала, че паднах одеве, и нараних крака си — отговорих аз.
Мишел е добричка. Тя ме съжали:
— Искаш ли да ти помогна?
— Предполагам, че нямаш намерение да ме носиш на гърба си.
