Кямран остана учуден и широко отвори очи:
— Извинявай, Фериде, не разбрах.
— Няма нищо за разбиране. Щом ти растеш, защо аз трябва да си оставам момиченце, на което се полага да чете приказчици от „Библиотека Роза“ и което не заслужава отношение, достойно за една петнайсетгодишна девойка?
Кямран продължаваше да ме гледа с недоумение.
— Пак не разбирам, Фериде!
Направих жест, който изразяваше учудване от недосетливостта му, и изкривих устни. Но да си призная, от време на време и самата аз не разбирах какво искам да кажа. Съжалявах за приказките си и търсех начин да се измъкна от това положение.
С едно нервно движение скъсах конеца на втората кутия. В нея имаше от ония същите фондани.
— Много съм щастлив да чуя от твоите уста, Фериде, че към теб трябва да се отнасям вече като към голяма девойка — каза той. — Не намирам за необходимо да моля извинение за книгите, защото фонданите са доказателство, че тези книги не са нищо друго освен шега. Ако имах намерение да ти донеса книги, може би щях да избера именно от ония романи, за които спомена преди малко.
Държането и думите на Кямран без съмнение бяха подигравателни. Но въпреки това ми харесваше, че той ми говори с подобен тон и подобни изрази.
За да се избавя от необходимостта да му отговоря, сключих ръце като за молитва и си дадох вид, че съм изпаднала в унес и възхищение. Когато престана да говори, го погледнах в лицето, тръснах глава, за да отметна падналия на очите ми кичур коса, и рекох:
— Не чух какво каза. Фонданите са толкова хубави, че… ти простих всичко, щом ги видях. Много съм ти благодарна, Кямран.
Мисълта, че не е бил слушан, изглежда, го беше огорчила. Но вероятно той също не искаше да се издаде пред мен, въздъхна и рече с престорено недоволство:
— Няма как! Щом детските подаръци вече не ти харесват, отсега нататък ще ти подарявам сериозни неща, подходящи за възрастни.
Сега си давах вид, че съм всецяло погълната от фонданите. Гледах кутията с възторг, като че ли беше касетка със скъпоценности, нареждах върху един илюстрован вестник фонданите, които вадех от нея, и бърборех нелепости:
— Яденето на фондани е цяло изкуство, Кямран, и това изкуство е открито от моята скромна особа. Погледни: ти например не смяташ, че ще загубиш нещо, ако изядеш този жълтия пред червения, нали? Обаче не е така. Червеният е по-сладък и съдържа малко мента. Ако го изядеш по-напред, ще бъде жалко за тънкия вкус и божествения аромат на жълтия. Ех вие мои мили бонбони…
Взех един от тях и го допрях до устните си. Започнах да го милвам като малко пиленце и да му говоря. Братовчед ми протегна ръка:
— Дай ми го, Фериде!
Погледнах го учудена:
— Това пък какво значи?
— Искам да го изям.
— Май не стана добре, че отворих кутията в твое присъствие. Току-виж, че си започнал да ядеш сам бонбоните, които си донесъл.
— Дай ми само този!
Наистина, какво значеше това? Щом някой не се гнуси от нещо, което се е докоснало до устните на друг, значи… Какви неща мисля!
Трябва да съм се смутила и унесла за секунда, защото братовчед ми изведнъж протегна ръка и се опита да грабне фондана от пръстите ми. Скрих бонбона и му се изплезих.
— По-рано не владееше изкуството да пипаш бързо, къде си го научил? — пошегувах се аз. — Гледай сега, ще ти покажа как се ядат тези хубави фондани, а после граби.
Отметнах глава, извадих си езика и поставих фондана върху него. Докато бонбонът се топеше, аз клатех глава на две страни и понеже езикът ми беше зает, с жестове на ръцете разказвах на братовчеда за божествената сладост на фондана.
Моят братовчед ме зяпаше в устата с такъв унес, че не можах да се въздържа и започнах да се смея. След това отново станах сериозна и му поднесох кутията:
— Тъй като може да се приеме, че си научил това, което трябва да знаеш, мога да те почерпя с един бонбон.
Кямран отблъсна кутията полушеговито, полусърдито:
— Не искам. Нека бъдат твои.
Двамата почти нямахме за какво повече да говорим. Съгласно правилата на етикецията аз се осведомих за семейството, поднесох му моите комплименти, взех си кутиите под мишница и тръгнах да си вървя.
Тъкмо в този момент в стаята до приемната се разнесе лек шум. Наострих уши като котка и спрях.
Малко преди това се беше отворила вратата на тази стая, в която се пазят училищните картини и карти. После чух шум, подобен на падането на картина. А сега зад стъклената врата нещо се раздвижи и заскърца като мишка.
Погледнах към вратата, без да забележи моят братовчед, и какво да видя! Зад матовото стъкло се очертаваше силуетът на една глава. Веднага разбрах каква е работата. Това беше Мишел. Тя е казала на глупавата сестра, че има нужда от някоя карта и е дошла в тази стая до приемната, за да ни наблюдава.
Сянката изчезна, но аз не се съмнявах, че това момиче ни наблюдава през отвора на ключалката. Какво трябваше да направя? Като ни смяташе за влюбени, тя сигурно очакваше да види нещо изключително. Забележеше ли, че излизам като пън през вратата, произнасяйки обичайното: „Довиждане! Много поздрави на всички“, тя щеше да разбере цялата работа, а след това в коридора щеше да хване главата ми с две ръце, да разбърка косата ми и да каже със смях: „Разказваш ми приказки от «Хиляда и една нощ», а!“
Този страх ме застави веднага да измисля една дяволия. Това не беше хубаво, но щом бях започнала игрички, трябваше да продължа докрай.
Както много наши съученички, така и Мишел не знаеше турски. В такъв случай думите, които щяхме да си кажем, нямаха никакво значение. Достатъчно беше само тонът и жестовете да оставят впечатление, че сме влюбени.
— Без малко щях да забравя — казах на Кямран. — Внукът на дойката още ли е във вилата?
Кямран се изненада от този въпрос.
— Във вилата е, разбира се. Къде искаш да бъде? — каза той.
— Ах, да… знам… но… как да ти кажа… Много обичам това дете…
— Това пък откъде го измисли? — рече със смях моят братовчед. — Ти дори не си поглеждала в лицето този нещастник…
Направих странно движение.
— Моля те, това, че не съм го поглеждала, значи ли, че не го обичам? Що за глупост? Напротив, толкова много обичам това дете…
Повторих думата „обичам“, като склоних глава и притиснах ръце към гърдите си, също като артистка, която играе ролята на Дамата с камелиите, и поглеждах към вратата.
Ако Мишел знаеше шест думи на турски, три от тях щяха да бъдат „обич, обичам, обичан“ или нещо подобно. Дори и да грешах в своето предположение, тя щеше да погледне речника или щеше да се осведоми от някого, който знае турски език, за омагьосващия смисъл на израза „много обичам“. Трябваше да действам, като държа сметка не само за Мишел, но и за Кямран. Но, изглежда, че по отношение на Кямран не съм успяла, защото той започна да се смее на маниерите и думите ми.
— Откъде ти хрумна това изведнъж, Фериде?
Откъдето и да ми е хрумнало, сега не беше време за умуване.
— Какво да правя? Така си е… Обичам го — продължавах със същия жар. — Искам да ми обещаеш нещо: като се върнеш в къщи, да предадеш на това бедно дете един сувенир… Сувенир, разбираш ли? Сувенир д’амур…
Много ми се искаше да предам пред очите на Мишел нещо, което Кямран да отнесе на внука на дойката.
