Но за беда в джобовете си не намерих нищо друго освен книжните топчета, които бях приготвила снощи, за да замервам сестрата, когато задреме. Но безизходното положение ме вдъхнови и намерих по-смело разрешение на въпроса. Изведнъж хванах Кямран за ръцете и застанах така, като че ли бях готова всеки миг да се хвърля в обятията му.
— Ще вземеш това дете на ръце и ще го целунеш много, много пъти по бузите и очите, разбираш ли?… Обещаваш, нали?
Бяхме почти прегърнати с Кямран. Чувствах дъхът му. Горкият ми братовчед, който не знаеше каква е работата, не разбираше причината на този прилив на чувства и се обърка.
Бях изиграла ролята си успешно докрай. Завесата вече можеше да се спусне. Пуснах ръцете на Кямран и задъхвайки се, изскочих навън. Очаквах Мишел да ме настигне в коридора и да се хвърли на врата ми. Но като не чух никакъв шум от стъпки зад себе си, спрях, обърнах се и се отправих към стаята за картите. Вътре не се долавяше ни звук, ни шум. Не можах да се стърпя, открехнах вратата и какво да видя! Старият фрер Ксавие, който идваше от време на време да ни преподава уроци по музика, се беше покачил със своите треперещи крака на един стол и търсеше тетрадка за ноти в горната част на шкафа…
Да му се не види… Бях се излъгала, че това е Мишел и напразно се изложих пред Кямран!
Чувствах, че лицето ми гори, сякаш бях обзета от пристъп на треска. Вместо да се върна в клас, отидох в градината, застанах пред чешмата и подложих главата си под чучура.
Тялото ми гореше, а по гърба ми лазеха странни тръпки. Водата, която течеше по косите и лицето ми, се изцеждаше надолу под блузата, а аз стоях и мислех:
„Ако изпълнението на любовна роля предизвиква в някого огън и тръпки, какво ли представлява самата любов?“
През онази година Кямран посети училището много пъти. Толкова много, че при всяко почукване на вратата сърцето ми трепваше силно, като че ли идваха да ме викат в приемната. Може да се каже, че целият клас се облажваше от шоколадовите бонбони, курабиите и пастите, който той донасяше.
Една от съученичките ми в класа, Мари Пърлантаджян, която беше известна не само като прилежна ученичка, но и като гастрономка, гризеше бонбоните ми с едрите си бели зъби, и ми казваше с нескрита завист и възхищение:
— Твоят поклонник, изглежда, че те обича много, щом ти носи такива хубави неща.
Впрочем тази история беше започнала да ми омръзва. Понякога си мислех: не е ли нечестно да показвам на своите другарки нещата по-различни, отколкото са. В действителност тези подаръци ми се носят като награда за мълчанието на едно бъбриво момиче. И после, защо Кямран идваше толкова често в пансиона? При всяко идване той изтъкваше някоя причина от рода на следните: „Бях дошъл да навестя един болен приятел, който живее насам… Дощя ми се да послушам малко музика в парка Таксим.“
— Идвам от посещение при един стар приятел на баща ми в Нишанташъ… Баща ми много го обичаше — каза той веднъж пак, без да съм го питала.
Не можах да се стърпя и внезапно го атакувах:
— Как се казва? Какво работи? Какъв е адресът му?
Братовчед ми се изненада и обърка до такава степен, че не можа да измисли дори някое мнимо име и какъв да е адрес. Като се изчерви и засмя, той се опита да се измъкне:
— За какво ти е? Що за любопитство?
— Ще се осведомя от леля в началото на седмицата — казах аз, като че ли въпросът беше кой знае колко важен.
Тогава Кямран се изчерви още повече:
— В никакъв случай! Ти не бива да споменаваш на майка ми за него. Тя не иска да се срещаме…
Потаен скорпион! Мислиш, че ще ме излъжеш… Познавам те до червата…
Скочих гневно от мястото си и скрих в джобовете ръцете си, които той искаше да хване:
— Ако мислиш, че ме интересуват приятелите на баща ти или твоите лични приятели, лъжеш се… Казах някои неща поради нетактичност — отрязах я и излязох навън.
Колкото и пъти да е идвал след този ден Кямран в пансиона, аз винаги намирах повод, за да не се явя пред него. Кутиите, които донасяше, отварях или в клас, или в градината и оставях бонбоните на разположение на момичетата, без да се докосвам до тях.
Фактът беше налице. Нямаше съмнение, че щастливата вдовица живееше някъде насам. След онази вечер те положително са се разбрали. Моят братовчед често я посещава в къщи, а на връщане се отбива при мен.
Да правят, каквото искат, не ме засяга… Но бях много огорчена от обстоятелството, че ме използваха… Винаги когато си помислех за това, ме обхващаше яд и хапех устни до кръв, за да не заплача от мъка.
Не беше трудно да разбера къде живее Нериман, но ми се струваше, че ще ми бъде непоносимо трудно да произнеса името на тази жена.
Един празничен ден, когато си бях в къщи, една гостенка започна да разказва на Неджмие:
— Преди два дни получих писмо от Нериман. Била много щастлива.
Тъкмо се бях запътила към градината, за да изкъпя в басейна един малък пудел, който носех на ръце. Като чух тези думи, спрях на вратата, приклекнах и пуснах кучето на земята.
Не можех да питам нищо за щастливата вдовица, но не беше забранено да слушам…
— Изглежда, че Нериман е много доволна от брака си. Дано този път да е щастлива, горката — продължи гостенката.
Неджмие отговори глупаво:
— Да, да! Дано този път да е щастлива! — повтори, без да мисли тя, също като ехо под купола на баня, и приключи разговора.
Не оставаше друг изход. Трябваше да се намеся. Попитах с насмешка:
— Госпожата повторно ли се омъжи?
— Коя госпожа?
— Госпожата, от която сте получили писмото. Госпожа Нериман.
Неджмие изпревари гостенката:
— Ама ти не знаеш ли? Отдавна… Нериман се омъжи за инженер… От пет-шест месеца живее с мъжа си в Измир.
„Дано този път да е щастлива, бедната!“ — пожелах й аз вече за трети път, взех кучето на ръце и изскочих навън. Но сега отивах не към басейна, а тичах напосоки в градината, като прескачах плетища и лозови главини.
През лятото направих екскурзия. Не беше голяма — до Текирдаг. Както е известно, нямам нищо по- изобилно в живота си, освен лели. Една от тях живееше в Текирдаг. Мъжът й, свако Азиз, вече години наред служеше там като мутасарриф11… Те имаха дъщеря Мюжгян, три години по-голяма от мен. Между децата на моите роднини май най-много обичах нея.
Мюжгян беше грозна, но това не ми правеше впечатление. Въпреки че разликата във възрастта ни бе само три години, кой знае защо, още от детството си гледах на нея като на възрастен. И сега, макар че разликата в годините ни е незначителна, още я виждам такава и си я наричам „кака“.
Кака Мюжгян е напълно различна от мен. Тя е толкова улегнала, колкото аз съм буйна и палава. И още нещо — тя е деспотична. Мога да кажа, че при всички случаи постига това, което иска. Понякога се цупя на нейните съвети и се противопоставям на желанията й, но в края на краищата винаги се принуждавам да отстъпя. Защо? Откъде да знам! Когато човек има нещастието да обича някого, той му се подчинява като роб.
Веднъж на няколко години Мюжгян идваше с леля Айше в Истанбул и гостуваше по няколко седмици във вилата или у другите ми лели.
През това лято получих от Текирдаг една почти официална покана. „Нямам надежди за вас — пишеше леля Айше в едно писмо до леля Бесиме, — но през тази ваканция непременно чакаме Фериде, най-малко за два месеца. В края на краищата и аз съм й леля. Ако не дойде, много ще се обидим: и свако, и аз, и Мюжгян.“
Леля Бесиме и Неджмие гледаха на Текирдаг като на края на света. „Невъзможно. Няма как!“ — казваха те, като притваряха очи, сякаш гледаха далечни звезди.
— Ако разрешите, ще имам честта да ви докажа, че това не е невъзможно — казах аз.
