— Че какво съм ти казала?
— Ти каза: „Аз не съм момиче, подир което могат да тичат.“
Мюжгян прихна да се смее:
— Е добре, това какво те засяга?
Хванах я за ръцете и казах глухо, със сълзи на очи:
— Ти грозна ли си?
Тя пак прихна да се смее, ощипа ме леко по бузата и се пошегува:
— Ни грозна, ни хубава!… Да речем, че съм някъде по средата и да прекратим този разговор… А що се отнася до теб, знаеш ли, че колкото повече растеш, толкова по-чудна ставаш.
— Да кажем, че и аз съм някъде по средата и да приключим въпроса — казах аз, като сложих ръце на раменете й и допрях носа си в нейния нос, сякаш я целувах.
Бяхме стигнали до брега на хълма. Започнах да събирам камъни от земята и да ги хвърлям в морето. И Мюжгян правеше същото, но тя, бедната, не умееше да хвърля, а и ръцете й бяха слаби.
Хвърлените от мен камъни, след като се губеха известно време във въздуха, падаха във водата и разпалваха стотици искрящи звезди, а нейните се удряха в скалите на хълма, като издаваха смешни звуци, или тупкаха долу в пясъка и ние се смеехме като луди.
Не това трябваше да внуши на две момичета едно море, окъпано в лунна светлина, но какво да се прави! Впрочем след малко Мюжгян се отпусна уморена на един камък. Седнах на земята в нейните крака.
Тя ме заразпитва за другарките ми в училище. Разказах й няколко приключения на Мишел. После неволно преминах към моята измислена история.
Коя беше причината за това? Дали признанието, което направих на Мюжгян, беше резултат само от моята бъбривост? Не знам. Но въпреки желанието си да прекъсна, чувствайки навреме безсмислието на този разказ, не можах да се овладея. В края на краищата разказах на Мюжгян как съм заблудила другарките си с една хитро скроена история. Но ако тогава изпитвах мъка поради ролята, която се налагаше да играя, сега изпитвах същата мъка, макар че нямаше причина за това. Гласът ми слабо се вълнуваше, погледът — замъгляваше. Отбягвах да гледам Мюжгян в лицето, като си играех с нейните поли и копчета или поставях глава на коленете й, и през цялото време гледах морето, далечината.
Отначало се помъчих да скрия от нея героя на моя разказ, но после издадох и него.
Мюжгян не отрони нито една дума. Тя само слушаше и гладеше косите ми с ръка.
Знаете ли какво каза тя, когато свърших своя разказ, като признах, че изпитвам страх от тази лъжа, която съм съчинила пред моите другарки?
— Моя бедна, малка Фериде, ти наистина обичаш Кямран — каза тя.
От гърдите ми се изтръгна вик, хвърлих се върху Мюжгян, свалих я на тревата и започнах да я дърпам.
— Какво говориш? Аз? Този потаен жълт скорпион?…
Задъхана, Мюжгян се опитваше да се освободи, бранеше се и се молеше:
— Пусни ме, лудетино, ще ми скъсаш дрехите. Ще ни видят минувачите, ще станем за срам пред хората… За бога, недей…
— Веднага си вземи думите назад!
— Вземам ги — каза тя. — Ще направя всичко, каквото искаш, само ме остави.
— Не се преструваш, не ме заблуждаваш, нали?
— Добре, не се преструвам, не те заблуждавам… Истина ти казвам…
Мюжгян стана и започна да изтърсва дрехите си.
— Фериде, ти наистина си била луда — говореше тя и се смееше.
Не бях станала от мястото си.
— Как можа да си помислиш това за мен, како, не те ли е страх от бога, та аз съм още дете — казах разтреперана, не можах да се овладея и избухнах в плач.
През нощта вдигнах температура. Не можах да заспя, бълнувах и се мятах насам-нататък като едра риба, попаднала в мрежа.
За щастие нощите бяха къси. Мюжгян не се отдели нито за миг от мен до разсъмване.
Сякаш нещо се беше променило в тялото ми и чувствах непреодолим страх и отвращение от себе си. От време на време избухвах като сприхаво дете, хвърлях се на шията на Мюжгян и ридаех:
— Защо ми каза това?
Очевидно страхувайки се от нови пристъпи, тя не казваше нито „да“, нито „не“, а само се мъчеше да ме успокои, като милваше косите ми и притискаше лицето ми към гърдите си. Но на разсъмване така се беше изнервила, че се ядоса и ми се скара със свадлив глас:
— Лудетино, срамно ли е да обичаш? Да не се е свършил светът? Ще се ожените, ако е писано, и толкова… Хайде, заспивай… Не одобрявам такова неприлично държане.
Пред това неочаквано изстъпление на Мюжгян аз се спотаих. И без това нямах сили да се боря повече. Приличах на козата на мосьо Сеген, която се предала на разсъмване, след като се борила цяла нощ срещу вълците.
— Изглежда, че и той не е безразличен към теб — чух повторно да ми шепне със сладък глас Мюжгян в момента, когато се унасях, но вече нямах сили да протестирам и заспах.
На другия ден бяхме поканени в чифлика на един от местните богаташи.
Никога в живота си не съм лудувала и не съм се забавлявала така, както този ден.
Оставих леля Айше и Мюжгян да клюкарстват с възрастните край басейна на чифлика, а аз поведох децата и всичко обърнахме наопаки. По едно време дори прекарах леко премеждие, като се опитах да възседна един неоседлан кон. Леля и Мюжгян, правеха някакви знаци с ръце и глава винаги, когато им се мернех пред очите.
Разбирах много добре какво искат да ми кажат, но не ми отърваше. Затова се правех, че не ги виждам и отново изчезвах между дърветата.
Да, необмислените постъпки на едно момиче, „здраво като кобила“, както деликатно се изразяваха за мен, тръгнало с открито лице, боси крака и раздърпано пред очите на работници и слуги, не бяха прилични, това го знаех и самата аз, но не можех да се въздържам.
По едно време заварих Мюжгян сама, хванах я за ръката и казах:
— Какво интересно намираш с тези дами, които се надуват като омъжени арменки? Ела с мен.
— Снощи ме мъчи чак до сутринта, останаха ли ми сили? — отговори троснато тя и добави: — Ти наистина си чудно създание, цяло зверче си, Фериде! В какво състояние беше снощи! Сутринта не спа дори два часа, а нямаш и следа от умора. Цялата си се зачервила, очите ти блестят. А виж аз на какво приличам!
Бедната Мюжгян наистина беше в плачевно състояние. След снощното безсъние цялото й лице, дори бялото на очите й беше пожълтяло като восък.
— Не си спомням дори какво е било снощи — отговорих и избягах.
Надвечер тръгнахме да се връщаме пеш, защото колата закъсня. За мен разбира се, така беше по- добре. И без това чифликът не беше кой знае колко далеч. Леля ми вървеше отзад с две съседки на нейна възраст. Аз и Мюжгян, която най-после се беше посъживила малко, вървяхме доста напред, хванати под ръка. От едната страна на пътя имаше срутени стени и градини, заградени с плетища, а от другата страна беше морето, проснато като безкрайно отчаяние — нямаше платноходки, нямаше димящи комини.
Есента шеташе без време в градините. Зеленината, която обвиваше стените и плетищата, бе изсъхнала, тук-там се множаха полски цветенца, пожълтели и повехнали от праха. Върху прашния път падаха трепкащите сенки на мършавите габъри, наредени на големи разстояния един от друг, капеха сухи листа.
Някъде в далечината, в дъното на запустелите градини, се забелязваха червени петънца. Това бяха вероятно къпини, които аллах е създал положително за да има какво да кълват чучулигите.
Оставих отчаяното море, хванах Мюжгян за ръката и я повлякох към къпините.
Докато ни задминат хората, които се влачеха след нас като костенурки, и стигнат до долния завой, щяхме да приключим сто пъти. Но Мюжгян е толкова мудна, че повече не може да бъде. Докато вървяхме през нивите, ту токовете на обувките й се изкривяваха, ту се пазеше да не се убоде в стърнищата, ту се
