Той изкриви устни:
— Хората, които опознавам, не ми доставят удоволствие.
Не се въздържах и подметнах:
— Откъде да знаят, хората, кой е субектът, който може да ти достави удоволствие, за да ти го доведат?
Кямран разбра за кой субект намеквам и протегна развълнувано ръце:
— Фериде…
Но ръцете му увиснаха във въздуха. Проврях се между него и перилата на стълбището и избягах. Прескачах стъпалата по две, тананиках някаква песен и тичах към градината.
Най-сетне един ден Мюжгян направи това, което бе намислила.
Една сутрин бяхме двете с нея на хълма край морето.
Вечерта беше валял дъжд и във въздуха се носеше приятен есенен хлад. Един безформен облак, който приличаше по-скоро на дим или мъгла, закриваше слънцето. Върху неспокойната повърхност на морето трептеше бледа светлина, промъкнала се кой знае откъде.
В далечината стояха неподвижни като сенки няколко платноходки с увиснали платна.
Забелязах, че по шосето минава Кямран, останал кой знае как свободен този ден.
Мюжгян, която беше седнала до едно голямо дърво с лице към морето, не можа да го види. Престорих се, че също не съм го видяла, направих полукръг с тялото си и се обърнах натам, накъдето гледаше Мюжгян. Въпреки че не виждах и не чувах нищо, усещах как той се приближава към нас и чувствах леки тръпки по гърба си.
— Какво ти е, защо млъкна изведнъж? — попита Мюжгян, обърна глава и видя Кямран на десет- петнадесет крачки от нас.
Вече нямаше никаква възможност да се предотврати няколкоминутен утринен разговор на крак.
Кямран поведе разговора, като подкачи Мюжгян:
— Ти и днес не си си забравила чадъра.
— Е да, но днес пак има опасност от дъжд — отвърна тя със смях.
Братовчед ми разказа, че много му харесвало време като днешното, което отговаряло на неговия спокоен и непостоянен характер.
— Времето е хубаво, но тежко — възрази Мюжгян, като се забавляваше, отваряйки и затваряйки чадъра в ръцете си. — Отсега нататък дните ще бъдат все такива. После ще дойде зима. Не знаеш колко скучна е зимата тук… А баща ми така свикна с този град, че умира от страх да не го преместят на друго място.
— Не говори толкова против града — пошегува се Кямран. — Не се знае, може да се ожениш за някой тукашен богаташ.
Мюжгян, която взе това за сериозно, поклати глава и рече:
— Да ме опази господ!
В това време край нас мина един бос рибар. Беше същият старец, на когото един ден се представих за Марика. Главата му пак беше забрадена с червена кърпа.
— Отдавна не съм те виждал, Марика — рече приветливо той.
— Един ден ще дойда на лов за риба с вас — отговорих аз.
Поведохме разговор и отидохме към брега на хълма.
Когато след малко се върнах отново при тях, Мюжгян разказваше на братовчеда историята за Марика. Когато свърши разказа си, тя ме хвана за китките и каза:
— За себе си не знам, но изглежда, че Фериде ще остане завинаги в Текирдаг. Излезе й късметът. Искат я за сина на един рибар на име Иса Капитан. Не гледай, че е рибар. Иначе е много богат.
— Дори да е милионер, не можем да бъдем толкова демократични — каза Кямран със смях. — За нищо на света не съм съгласен.
Кой ли подъл дявол подбутваше днес умната и мирна Мюжгян? Знаете ли как отговори тя на тези думи на Кямран?
— Това не е всичко. Фериде има и по-високопоставени кандидати. Например един лъскав кавалерийски офицер. Всяка вечер идва с коня си срещу нашата къща и демонстрира опасни номера, за да се хареса на Фериде.
Този път Кямран се засмя високо. Но в този смях имаше нещо различно от предишния, нещо странно, някакви нотки на обида.
— На това не мога да възразя. Правото на отговор предоставям на нея — каза той.
Незабелязано направих знак на Мюжгян: „Ще ти покажа аз!“
— Прекаляваш. Знаеш, че не обичам такива приказки — казах.
За по-сигурно тя мина зад гърба на Кямран и каза, като ми намигна:
— Но когато сме сами, не говориш така…
— Лъжкиня, клеветница…
Сега Кямран започна да човърка:
— Мюжгян. Аз не съм непознат… Можеш да кажеш и на мен това, което сте говорили.
Тропнах гневно с крак.
— Ясно, с вас не може да се говори без караница. Довиждане — казах аз и тръгнах ядосана към морето.
Тръгнах, но едно чувство ми подсказваше, че след моето отдалечаване започнатият разговор няма да прекъсне. Стигнах до брега на хълма и с ярост започнах да хвърлям камъни в морето. От време на време си давах вид, че се навеждам към земята, и поглеждах назад. Това, което наблюдавах, не ми вдъхваше доверие. Мюжгян беше на път да ме предаде и бях безпомощна да й попреча.
Отначало те разговаряха весело. После и двамата станаха сериозни. Мюжгян, която, изглежда, срещаше трудност при намиране на подходящи изрази, чертаеше по земята някакви фигури с чадъра си, а братовчед ми стоеше изправен като статуя.
Най-после двамата се обърнаха и още по-лошо — тръгнаха към мен.
Работата беше съвсем ясна. Спуснах се като стрела надолу към пясъка, като тичах през най-стръмните места на хълма. Още се чудя как не се търкулнах и пребих при това спускане.
Впрочем и този безумен риск не ме спаси от тях. Когато обърнах глава, видях, че те слизат спокойно от другата страна на хълма.
Бях сигурна, че ако хукна да бягам, тези нежни същества нямаше да могат да ме стигнат, дори да препускат на коне. Само че моето бягство би издало, че съм разбрала всичко или най-малкото, че съм заподозряла нещо.
Затова само ускорих крачките си и продължавах да хвърлям камъни в морето, сякаш нямах никакви грижи. Мислех, че ако успея да заобиколя носа, който беше пред мен, ще мога да се избавя. Но за беда сутринта е имало отлив и в подножието на скалите се беше открила ивица суша, по която можеше да се мине.
Планът ми беше готов. След като повървя още малко по пясъка, ще свърна по една козя пътека и ще се покатеря отново на хълма. Те ще се откажат да ме преследват по тази пътека, по която дори и козите трудно могат да се катерят, и ще загубят следите ми.
Само че една комедия или по-точно трагедия, пред която бях изправена неочаквано, след като минах зад носа, ме накара да забравя всичко в продължение на няколко минути. Старият рибар, който преди малко мина край нас, гонеше с весло в ръка едно черно бездомно куче. То квичеше и бягаше насам-натам, а той, като успяваше да го достигне от време на време, стоварваше веслото върху нещастното животно.
Отначало през ума ми мина предположението, че кучето е бясно, и спрях. Но рибарят изглеждаше по- бесен от него. Той беше побеснял — тичаше, размахваше ръце и викаше.
Не смеех да се приближа и извиках отдалеч:
— Какво има, какво искаш от бедното животно?
Старецът се беше задъхал здравата. За миг той прекъсна боя и се облегна на веслото.
— Ами какво, разля ми катран за тридесет куруша12, да пукне дано. Но ще му го върна.
Причината за гнева му се изясни. Кучето беше разляло тенекията с катрана, който рибарят поставил да се стопли на огъня, накладен от клони на храсти върху пясъка. Вината на кучето беше голяма, но не до
