— Това е невъзможно, лельо — рекох аз, като тръснах глава и с все сила изтичах долу.
През тези дни Мюжгян за мен беше повече от сестра, нещо като майка. Вечер, когато оставахме сами в стаята, изгасях лампата, прегръщах нейното съвсем отслабнало от притеснение тяло, затварях устата й с ръка, за да не ми отговаря, и започвах да умолявам:
— Хората, които най-много съм съжалявала на този свят, с които съм се подигравала, са сгодените момичета. Сега аз съм една от тях. Помолих ги никой да не ме нарича сгодена. Срамувам се, страхувам се, че съм още дете. Пред нас има четири дълги години. Дотогава ще порасна още, ще свикна. Нека никой да не се отнася към мен като към сгодена.
— Добре — казваше Мюжгян, която най-после успяваше да проговори, — само че при едно условие, по-точно при две: първо, няма да се боричкаш с мен и, второ, ще повториш още веднъж пред мен, само пред мен, че много го обичаш.
Тогава скривах лице в гърдите на Мюжгян и правех с глава няколко пъти подред знака „да“.
Мюжгян удържа обещанието си. Никой от семейството ни, нито от външните хора не говореше пред мен за моя годеж. Ако от време на време някои се опитваха да се пошегуват, им давах заслуженото и млъкваха. Дори веднъж един от тях изяде лека плесница по устата. За щастие не беше непознат, а самият ми братовчед. Той напълно заслужи тази плесница, но не дай боже да научи леля Бесиме! Кой знае какво би сторила с мен!
Въпреки това аз не живеех твърде спокойно във вилата. Един ден например поради промяната в положението ми решили да ме преместят в една от по-хубавите стаи. Смениха пердетата ми, леглото ми, гардероба ми, а аз, разбира се, не посмях да попитам каква е причината за това.
Веднъж щяхме да ходим на сватба в Мердивенкьой. В колата имаше доста хора.
— Нека аз да седна при кочияша — изпуснах се аз.
Екна смях. Изчервих се и гузно се качих в колата.
Когато влизах от време на време в кухнята както по-рано, да задигам сушени кайсии или нещо друго, готвачът ехидно се подиграваше с мен:
— Каквото искаш, направо казвай, малка госпожице. Не подхожда вече на особата ви да краде.
Вече не смеех да повикам и децата от улицата, макар че никой не ми беше правил забележка за това. По дърветата се катерех от дъжд на вятър, защото правех това скришом от всички, като изчаквах да се стъмни. Но най-много от всичко ми додяваше Кямран. Мога да кажа, че последните дни на ваканцията минаха в игра на гоненица из вилата с него.
Той дебнеше да ме срещне насаме, а аз използувах цялата си хитрост, за да не ме изненада самичка в някой тих кът.
Отказвах разходките с, които той ми предлагаше от време на време, а ако настояваше много, вземах някоя друга приятелка с нас — освен Мюжгян — и през цялото време разговарях с нея. Освен Мюжгян, казвам, защото не бях сигурна, че по пътя тя няма да се измъкне, за да ни остави самички, или че няма да бъбри излишни неща.
— Знаеш ли, Фериде, ти ме правиш нещастен! — рече един ден Кямран.
Не се въздържах и попитах:
— Отсега ли?
Бях задала този въпрос с такова комично учудване, че й двамата прихнахме да се смеем.
— Искам да чуя веднъж и от твоите уста това, което си казала на Мюжгян. Струва ми се, мое право е.
Вдигнах очи към небето, сякаш не можех да си спомня какво съм казала на Мюжгян, помислих малко и отговорих:
— Е да, но Мюжгян е момиче. Струва ми се, че аз, твоята покорна слугиня, съм също така момиче. Не всичко, което си говорим с нея, мога да споделям с други.
— Нима аз съм непознат?
— Не ме разбирай погрешно… Макар да си мъж от малко женски тип, все пак си мъж. А не всичко, което едно момиче казва на своята приятелка, може да се повтори пред един мъж.
— Нима не съм твой годеник?
— Не казвай това. Знаеш, че не мога да търпя тази дума.
— Виждаш, че съм прав, като казвам, че съм нещастен. Не смея да повторя тази дума от страх, че отново можеш да ме удариш. Но чувствата, които изпитвам към теб, не съм изпитвал към никой друг.
Разбрах, че ще се хвана в клопката, от която бягах вече толкова време. Ако продължа да говоря, или гласът ми ще се разтрепери, или ще направя нещо неуместно. Не дочаках Кямран да се доизкаже и хукнах към улицата.
Помислих, че той ще ме последва. Но като не чух стъпки зад себе си, забавих ход. След малко се обърнах леко и погледнах назад.
Той бе седнал на плетеното кресло под едно дърво.
„Изглежда, постъпвам неприлично“ — казах си аз.
Струва ми се, че ако Кямран ме беше погледнал в този миг, щеше да схване моето разкаяние и щеше да дойде отново при мен. И навярно вече нямаше да избягам.
Братовчед ми имаше наистина вид на нещастник. За да не се разколебая, започнах да говоря сама на себе си: „Потаен жълт скорпион. Още не съм забравила как тичаше в същата тази градина подир полите на щастливата вдовица. Много добре постъпвам!“
Не ще мога да отмина нататък, без да разкажа и едно премеждие, което преживях през последните дни на ваканцията.
Всички обитатели на вилата веднъж забелязаха, че единият пръст на дясната ми ръка е превързан с доста дебел бинт.
— Нищо ми няма, малко се порязах. Не е голяма работа, ще ми мине — отговарях на всеки, който ме питаше.
— Сигурно си направила пак някоя лудория. Трябва да е нещо сериозно, щом криеш. Да повикаме лекар да го прегледа, може да е сериозно — каза леля, като забеляза, че крия упорито раната.
Истината беше друга. Веднъж леля ме изпрати да взема, ако не се лъжа, кърпа от гардероба в спалнята. В едно полуотворено чекмедже забелязах подплатена синя кутия. В нея беше моят годежен пръстен. Не можах да устоя на изкушението да го погледам една минутка на пръста си. Но тази прищявка ми струва скъпо. Пръстенът, както се опасяваше леля, беше малко по-тесничък и по никакъв начин не излизаше от пръста ми. Изпаднала в безпричинна тревога, аз положих доста усилия да го извадя и накрая опитах със зъби. Напразно. Колкото повече се мъчех, толкова повече стискаше пръстенът.
Ако бях признала, положително щяха да намерят начин да го извадят. Но не знам защо мисълта, че ще ме видят с този пръстен, страшно дразнеше самолюбието ми. Тогава превързах пръста си. В продължение на цели два дни при всеки удобен случай аз се затварях в стаята си, развързвах бинта и се мъчех с часове. На третия ден, когато бях решила да призная истината пред леля, колкото и да се срамувах от това, пръстенът излезе от само себе си.
Защо? Струва ми се, че през тези дни бях отслабнала от тревога и притеснение.
През последния ден на ваканцията започнах да се приготвям. Кямран негодуваше:
— Защо бързаш толкова, Фериде? Можеш да останеш още няколко дни — каза той.
Но аз не се съгласявах, сякаш бях кой знае каква примерна ученичка, и изтъквах разни глупави причини:
— Сестрите ме предупредиха непременно да се явя в деня на откриването. И тази година заниманията ще бъдат доста трудни.
Тази ми неотстъпчивост отново разстрои и разсърди Кямран.
На другия ден, когато ме придружи до училището, той не ми проговори.
— Не предполагах, че искаш да избягаш толкова бързо от мен, Фериде — каза той с укор, когато се разделяхме.
По начало не бях кой знае каква сериозна и примерна ученичка. Но след тези тревоги съвсем се обърках.
Бележките ми за първия срок бяха крайно лоши. Не направех ли усилия да се поправя, щях да остана като нищо в същия клас.
