спираше пред някой ров, широк едва две педи.
По едно време бяхме нападнати от куче — едно малко куче което спокойно можеше да се побере в чантата на Мюжгян! Като го видя, тя започна да бяга и да вика за помощ. Най-после тя се уплаши и от къпините: „Ще се разболееш… Ще те заболи стомахът“, викаше тя и се мъчеше да отнеме плодовете от ръцете ми. По едно време се сборичкахме. Къпините се смазаха, размазаха се по лицата ни, оставиха петна по бялата ми блуза, на чиято якичка имаше две котви, бродирани със златна сърма.
Мислех, че ще успеем, преди да ни настигнат нашите, но докато се оправя с Мюжгян и с къпините, те бяха вече на долния край на пътя. Изглежда, че се безпокояха за нас и гледаха назад, преди да завият. С тях вървеше един мъж.
— Кой ли може да е този? — рече Мюжгян.
— Кой може да е освен някой пътник или селянин?
— Не мисля.
Ако трябва да си призная, и аз не мислех. Личеше, че е непознат, макар да не можеше да се различи добре във вечерния полумрак и в сянката на крайпътните дървета.
След малко мъжът започна да ни маха с ръце, а после се отдели от жените и тръгна към нас.
Бяхме изненадани.
— Странно! Трябва да е някой познат — измърмори Мюжгян и после добави с вълнение: — Фериде, прилича на Кямран… Да не би…
— Невъзможно е. Каква търси той тук? — отвърнах аз.
— Той е, ей богу, той е.
Мюжгян започна да тича. Аз, напротив, забавих крачка. Чувствах, че не ми достига дъх и краката ми се подкосяват.
Спрях край пътя. Сложих крак на един голям камък, развързах връзката на обувката си и след това започнах да я връзвам, без да бързам.
Когато се срещнахме, бях вече спокойна и казах с ирония:
— Чудно, ти тук?… Как рискува да тръгнеш на толкова дълъг път?
Той мълчеше и ме гледаше в лицето със срамежлива усмивка, сякаш се намираше пред непознат. После ми протегна ръка.
Веднага дръпнах моите назад и ги скрих зад гърба си.
— С Мюжгян ядохме къпини. Ръцете ми са лепкави и мръсни. Как са лелите? Как е Неджмие?
— Целуват те, Фериде.
— Благодаря.
— Колко си загоряла, Фериде! Кожата ти блести.
— От слънцето.
— Ти също си загорял, Кямран — намеси се Мюжгян.
Не можах да се стърпя и казах:
— Кой знае. Може да е ходил без чадър под луната!
Разсмяхме се и тръгнахме.
След малко леля Айше и Мюжгян тръгнаха от двете страни на братовчеда. Съседите на леля ми, въпреки че бяха надхвърлили четиридесетте, все още се смятаха за млади жени, а Кямран — за мъж, и вървяха малко настрани.
Забързах напред с децата, но подслушвах назад. Братовчедът разказваше на леля и Мюжгян как е попаднал тук.
— Това лято се наскучах в Истанбул. Не можете да си представите колко скучно ми беше…
Тропнах гневно с крак в земята и си рекох: „Разбира се, какво по-естествено от това, след като си изпуснал щастливата вдовица?“
— Миналата вечер, на петнадесети, се изкачихме на Алемдаг с група приятели — продължи той. — Беше рядко красива нощ, но аз не обичам такива изморителни развлечения. На разсъмване си тръгнах, без да се обадя на никого, и слязох в града. С една дума, много скучаех. Затова реших да напусна Истанбул за няколко дена. Но къде да отида? Сезонът на курорта Ялова мина. През тези месеци в Бурса е горещо като в ад. Изведнъж се сетих за вас. И без това ужасно ми се искаше да ви видя.
Вечерта свако и леля стояха до късно с Кямран в градината. Мюжгян, която беше толкова изморена, че едва се крепеше на краката си, също не се отделяше от тях.
Аз, напротив, бягах далеч от групата, губех се из стаите или в дъното на градината.
По някое време, не помня защо, се наложи да отида при тях.
— На тази гостенка, изглежда, не се оказва достатъчно внимание — каза Кямран с тон, в който се четеше обида.
— Казват, че гостът не обичал други гости — отговорих аз, като свих рамене и се засмях.
Мюжгян ме държеше здраво за ръката и полата, за да не избягам. Откопчих се и тръгнах към стаята си, като казах, че искам да си легна.
Мюжгян се прибра в стаята доста късно. Аз спях в леглото си. Тя седна на ръба на леглото и ме погледна в лицето. Едва сдържах смеха си, обърнах се на другата страна и захърках.
— Не се преструвай, че спиш — каза тя, като вдигна главата ми насила.
— Кълна се, че спях — отговорих аз и отворих широко очи.
Но и двете не можехме да се сдържим и се разсмяхме.
— Предположението ми излезе вярно — каза Мюжгян, като милваше бузата ми.
Направих енергично движение, от което издрънчаха железата на леглото.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо, нищо… — отговори тя, обзета от неочакван страх, и добави със смях: — За бога, да не си посмяла да се бориш, умирам от умора.
После изгаси лампата и си легна.
Но след няколко минути се намерих на нейното легло, вдигнах главата й от възглавницата и я обгърнах с две ръце. Бедната, наистина беше заспала. Тя ме замоли, без да отваря очи:
— Недей, Фериде!
— Добре — казах аз, — само че има нещо, което непременно трябва да ти кажа. Иначе няма да мога да заспя.
Въпреки че стаята беше тъмна, а очите на Мюжгян затворени, зарових лице в нейните коси и пошепнах на ухото й:
— В главата ти има безумни мисли… Разбирам те. Ако му кажеш нещо, ще те грабна насила и ще се хвърля заедно с теб в морето…
— Добре, добре… Както искаш — отговори Мюжгян и въпреки че продължавах да тръскам лекичко главата й, отново заспа.
Пристигането на Кямран наистина развали настроението ми. Смесеното чувство на гняв, страх и отвращение, което изпитвах към него, се засилваше от ден на ден. При всяка среща с него проявявах безпричинна грубост и бягах.
За щастие свако Азиз здраво се беше залепил за госта си. Той канеше разни хора, за да се видят с Кямран, и почти всеки ден го водеше на далечни разходки с кола или пък на угощение било в лозето, било в градината на някой от местните познати.
Една сутрин се срещнахме на стълбището с моя братовчед, който пак се канеше да ходи някъде на угощение. Той се изпречи пред мен и като се огледа, за да се увери, че никой не подслушва, каза:
— Ще ме уморят с тези гощавки, Фериде.
— Лошо ли ти е? Всеки ден те водят на развлечение — казах аз, като преценявах дали ще мога да мина между него и перилата на стълбището, без да го докосна.
Кямран се усмихна с комична печал и вдигна очи към тавана.
— Вярно е, че гостът не обича друга гости, но стар обичай е той да сплетничи за домакините с госта им. Мога да направя поне това…
Кой знае защо, моят братовчед се беше докачил от думите, които казах първата вечер, и не изпускаше случай да ми напомни, че „гостът не обича други гости“.
— Добре, но ти нямаш повод да недоволстваш. Всеки ден опознаваш нови места и хора — казах аз.
