Скоростта се увеличаваше все повече, габърът се залюля и листата му зашумяха още по-силно.

И двамата стискахме зъби, и двамата мълчахме, сякаш се страхувахме, че една казана дума ще отнеме силите ни.

Бързото движение постепенно ме опияняваше, започнах да се унасям.

Главата на Кямран изведнъж потъна в гъстите листа, дългите му коси се разпиляха над челото.

— Започнахте ли вече да съжалявате? — попитах го с ирония в гласа.

— Ще видим кой ще съжалява — отговори той със смях.

Зелените му очи, които блестяха изпод разпилените кичури, пораждаха в мен странна злоба и дори жестокост. Започнах силно да пружинирам с коленете си и люлката полетя с луда скорост. Сега при всяко отиване и връщане главите ни се губеха за миг между листата, косите ни се разбъркваха. По едно време като в сън чух гласа на леля, която викаше: „Стига толкова, стига!“

Кямран повтори нейните думи:

— Стига ли, Фериде?

— Ти кажи — отговорих аз.

— Аз казвам „не“. След онова хубаво нещо, което чух от Мюжгян, никога няма да се уморя.

Краката ми се подкосиха изведнъж, уплаших се, че ръцете ми ще изпуснат въжетата.

— Да се надявам ли, Фериде? Дойдох тук заради теб — продължи той.

Вече стоях неподвижна, но люлката продължаваше да лети със същата скорост. Прегърнах въжетата и вкопчих ръцете си една в друга.

— Нека вече да слезем, ще падна — помолих се аз.

— Не, Фериде — каза той. — Няма да те пусна, докато не чуя от теб, че си съгласна да се омъжиш за мен. Ще продължа, докато паднем и умрем заедно.

Устните му докосваха косите, челото и очите ми. Коленете ми се огънаха, ръцете ми се откопчиха и се плъзнаха надолу по въжетата. Ако в този момент не ме беше хванал Кямран, сигурно щях да падна. Но той нямаше достатъчно сила да ме задържи. Люлката загуби равновесие, въжетата се завъртяха изведнъж и ние полетяхме към земята.

Когато отворих очи след лекото замайване, бях в обятията на леля. Тя търкаше с мокра кърпа слепоочията ми и ме попита:

— Боли ли те някъде, дъще?

— Не, лельо.

— Тогава защо плачеш?

— Плача ли, лельо?

— Какви са тия сълзи в очите ти?

Заврях лице в гърдите й:

— Изглежда, че съм плакала, преди да падна, лельо.

Три дни след това, придружени от леля Айше и Мюжгян, се върнахме в Истанбул. Леля Бесиме, която беше научила новината от едно писмо на сина си, и Неджмие бяха дошли да ни посрещнат на пристанището в Галата.

Първите седмици след годежа отбягвах всички и най-вече Кямран. Той искаше да оставаме насаме, да се разхождаме, да разговаряме. Мисля, че имаше право на това, както всеки годеник. Но аз бях най- неопитната и дива годеница на света! Когато забележех, че Кямран идва към мен, побягвах като уплашена кошута така, че не можеше да ме стигне дори камък от прашка.

Бях му дала ултиматум посредством Мюжгян: когато се срещнем, да не ми говори като годеник. Кълнях се, че ще проваля всичко, ако не изпълни това условие.

От време на време Мюжгян и тук ме притискаше в леглото, както в Текирдаг:

— Защо вършиш тези глупости, Фериде? Знам, че го обичаш до смърт. Това време е най-хубавото от вашия живот. Кой знае какви красиви думи има да ти каже той…

Понякога Мюжгян не се ограничаваше с това. Като милваше косите ми със своите тънки ръце, тя ми предаваше някои негови думи.

— Не искам… Страхувам се, срамувам се… С мен става нещо странно, което не мога да ти опиша — оплаквах се аз и ако тя настояваше повече, започвах да плача.

После, след като ме оставеше и отидеше да си легне, си повтарях казаните от Кямран хубави думи и се унасях в сън, упоена от мелодията им.

Леля с голямо желание ми беше поръчала годежен пръстен. Това беше скъпоценен, блестящ камък, който не подхождаше на моите изранени пръсти.

При едно от гостуванията си в Истанбул тя ме дръпна до прозореца и ми го показа като изненада. Камъкът блесна в ръцете й под лъчите на залязващото зад отсрещните дървета слънце, а аз затворих очи и се отдръпнах назад, като сложих ръце зад гърба си и скрих лице в сянката на завесата, за да не ме види как съм се изчервила.

Леля не ме разбра.

— Не го ли хареса, Фериде? — попита тя малко поучудена, че не се хвърлих от радост на врата й.

— Много е хубав, лельо, благодаря! — казах аз студено.

От тази ми постъпка очевидно й стана мъчно. Но не след дълго тя отново се усмихна и каза:

— Дай си ръката да го премерим. За мярка дадох един стар твой пръстен. Надявам се, че не ще бъде малък.

Скрих ръка зад гърба си, страхувайки се сякаш леля ми да не я издърпа насила, и здраво вкопчих пръстите си един в друг.

— Сега е невъзможно, лельо, малко по-късно…

— Не се вдетинявай, Фериде.

Наведох упорито глава и започнах да се надигам на пръстите на краката си.

— След няколко дни ще поканим наши роднини на малко тържество и ще направим годежа.

Сърцето ми започна да бие припряно.

— Не искам — казах аз. — Или пък, ако смятате това за абсолютно необходимо, направете го, когато тръгна на училище.

Заслужавах хубаво мъмрене. Но леля се отнесе към мен със снизхождението на по-възрастен. Като се усмихна и стисна устни, тя каза с лека ирония:

— Как ще стане това? Да не искаш на годежа да се яви твой пълномощник! При венчавка може, но при годеж такъв случай досега не е отбелязан.

Нямах какво да отговоря и продължавах да гледам мълчаливо надолу.

За да намали горчилката на урока, който се канеше да ми даде, леля ме прегърна с една ръка през кръста, а с другата започна да гали бузата, косите и челото ми.

— Фериде — каза тя, — мисля, че е време да оставиш детинщините. Сега вече съм не само твоя леля, но и твоя майка… Излишно е да ти казвам, че съм много доволна от това. Ти си много по-добра партия за Кямран, отколкото някое чуждо момиче, на което не бихме знаели нито характера, нито произхода. Само че… Само че си малко лекомислена. През детството това не е голяма беда. Но ти растеш от ден на ден. Естествено е, че колкото повече растеш, толкова по-сериозна, по-разумна ще ставаш. Остават горе-долу още четири години, докато завършиш училище и ще се ожените. Това е доста дълго време. Не забравяй, че ти вече си сгодена. Не знам дали разбираш това, което искам да ти кажа. Трябва да бъдеш сериозна и разсъдлива, да сложиш край на детинщините, лудориите и упоритостта си. Знаеш колко чувствителен и нежен е Кямран.

Има ли в тези думи, които са останали дословно в паметта ми, нещо парливо и обидно? Това и днес не разбирам. Но почувствах страх у леля, страх поради обстоятелството, че тя не ме смяташе много достойна за нейния скъп син.

— Сега вече се разбрахме, нали, Фериде? — рече тя с намерение да види как са ми подействали нейните съвети. — Ще направим годежното тържество само за роднините и за един-двама близки приятели.

Представих си, че съм седнала до нея на маса с цветя и свещници, в тоалет, с който не съм свикнала, със специална прическа и преобразено лице. Всички погледи отправени към мен…

Изведнъж по тялото ми полазиха тръпки.

Вы читаете Чучулигата
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату