Вечерта, когато ни раздадоха бележниците, сестра Алекси ме дръпна настрана и попита:
— Доволна ли си от бележките, Фериде?
Поклатих унило глава:
— Доста съм ги влошила, ма сьор.
— Доста не, а много. Не си спомням никога да са били толкова слаби. А се надявах, че тази година ще учиш по-добре.
— Имате право. Сега съм пораснала с цяла година.
— Само това ли?
Странно! Сестра Алекси милваше лицето ми и се усмихваше многозначително. Смутих се и престанах да я гледам в очите.
Ах, тези сестри! Дават си вид, че не се интересуват от нищо на този свят, а знаят и научават дори най- малките клюки. От кого? Как? Макар че живях цели десет години между тях и не съм глупаво момиче, никога не можах да разбера това.
Докато търсех повод да се освободя от сестра Алекси, тя направи ново откровение:
— Струва ми се, че не ще ти бъде удобно да показваш бележника си на всекиго — каза тя и след това хвърли нов, още по-тежък камък в моята градина: — Ако тази година останеш в същия клас, има опасност да прекараш в очакване тук още една дълга година.
Разбрах, че ако не мина в настъпление, не ще мога да се отърва от сестра Алекси. Като не намерих друг изход, събрах цялото си нахалство и я попитах с престорена наивност:
— Опасност ли? Каква е тази опасност?
Но сестра Алекси беше стигнала предела за женски разговор, който беше позволен. Стъпка нататък, горе-долу щеше да означава интимничене с мен.
Тя ме щипна по бузата кокетно, което не скриваше нейното поражение.
— Можеш сама да си отговориш — каза тя и си тръгна.
Тази година Мишел не дойде на училище. Ако беше тук, тя положително щеше да ме застави да говоря и съвсем да ме обърка.
Колкото дръзка и лекомислена бях миналата година, когато разказвах една измислена история, толкова по-страхлива станах тази година, когато наистина изпаднах в положението на сгодена девойка. Бързах да се отърва с кратка и суха благодарност от своите другарки, които ми честитяха, и не любезничех с онези, които се мъчеха да ми досаждат.
Само една от тях, дъщерята на лекар арменец, който живееше някъде около нас, успя да пречупи упоритостта ми. Неделните дни прекарвах в пансиона. За три месеца бях спала в къщи или две, или три нощи.
Тази упоритост, причината на която сама не разбирах, огорчаваше леля Бесиме и Неджмие и объркваше Кямран, който не знаеше какво да мисли и какво да прави. През първите месеци той идваше в пансиона всяка седмица. Сестрите не смееха да възразят открито, но смятаха за скандално посещенията на годеника на една ученичка и се мръщеха, когато идваха да съобщават, че моят братовчед ме чакал в приемната.
Облягах се на едното крило на вратата на приемната, която оставях нарочно отворена, и разговарях на крак най-много пет минути, като държех ръцете си втикнати под кожения ремък на училищната си блуза. Братовчед ми беше предложил да ми пише от време на време. Но аз го убедих да се откаже от това си намерение под предлог, че сестрите късат всички подобни писма, които се получават в пансиона, след като бъдат проверени от някого, който знае турски език.
Спомням си, че през време на тези посещения между нас се състоя крайно неприятен разговор.
Кямран, раздразнен от това, че се държа резервирано с него, опита да затвори вратата насила. Но когато се запъти към мен, се приготвих да изскоча всеки момеят навън и му пошепнах:
— Моля те, Кямран, предупредих те, че тук ни наблюдават толкова очи, колкото видими и невидими дупки има стаята.
Той се спря изведнъж:
— Как може, Фериде? Ние сме сгодени.
Вдигнах бавно рамене:
— Точно това пречи. Надявам се, че не искаш да чуеш някой ден думи от рода: „Вие попрекалявате с вашите посещения. Извинете, но това е училище!“
Кямран пребледня като платно и след този ден не се отби в пансиона.
Наистина постъпих лошо, но нямах друг изход. Връщането ми в клас след свиждане с Кямран, обръщането на всички погледи към мен беше непоносимо тежко.
За какво разказвах? Веднъж дъщерята на лекаря, която се върна от къщи след един неделен ден, ми каза:
— Кямран бей заминава за Европа, така ли?
Слисах се:
— Откъде знаеш?
— От татко. Повикал го чичо му в Мадрид.
Гордостта не ми позволи да си призная, че не знам.
— Да, имаше такова намерение. Едно кратко пътешествие — казах аз.
— Не е толкова кратко. Щял да бъде секретар в посолството.
— Няма да остане дълго.
С това разговорът беше приключен и се разделихме. Бащата на моята приятелка посещаваше често нашата вила. Той беше нещо като приятел на семейството. Възможно беше тази новина да е вярна. Но защо не ми казаха нищо? Пресметнах дните. От двадесет дена нямах новини от къщи.
През нощта мислих все за това. Забравях глупавата отчужденост, която поддържах между мен и Кямран, и му се сърдех в душата си, че не ми е съобщил това важно обстоятелство. В края на краищата сме хора, вече свързани помежду си.
На другия ден беше четвъртък. Времето бе хубаво и след обяд щяхме да излезем на разходка. Мен не ме свърташе на едно място. Бях ужасена, че ще трябва да прекарам още една нощ, отдадена на тези мисли.
Отидох при сестрата директорка, казах, че леля ми е болна и поисках разрешение да си отида.
За щастие една от сестрите през този ден щеше да пътува за Картал13. Сестрата директорка ми разреши при условие, че до спирка Еренкьой ще пътувам заедно със сестрата.
Беше почти мръкнало, когато пристигнах във вилата с малкия си куфар в ръка.
На вратата ме посрещна кучето. Това старо куче беше много лакомо и умееше да се подмилква. Понеже знаеше, че винаги нося в чантичката си нещичко за ядене, то ми препречваше пътя, изправяше се на задните си крака и отстъпваше така пред мен, като се мъчеше да ме докосне с предните си лапи. Забелязала между дърветата Кямран, който беше тръгнал към мен, аз клекнах на земята и хванах мръсните крака на кучето, до които преди малко не исках да се докосвам.
Кучето отваряше грамадната си уста, сякаш ми се смееше, и вадеше езика си, а аз стисках муцуната му. С една дума, между нас започна игра с взаимни закачки.
— Вижте как се смее, ух, какви големи зъби! Приличат на крокодилски, нали? — рекох на Кямран, като си дадох вид, че съм го забелязала едва когато дойде при мен.
Но той гледаше към мен с горчива усмивка.
Оставих кучето и изтърсих полите си. След това изтрих ръцете си с кърпичка и протегнах дясната на моя братовчед.
— Бонжур, Кямран, как е леля? Надявам се, че не е нещо сериозно.
— Мама ли? — попита той с известно учудване. — Мама е жива и здрава. Да не са ти казали, че е болна?
— Да, научих се, че била болна и се разтревожих. Не можах да дочакам до неделя и взех разрешение.
— Кой ти каза?
Нямах време да измисля нова лъжа и рекох:
— Дъщерята на лекаря.
