представлява Чучулигата, като облече тази дългопола рокля! Колко е смешна! Дори и аз ще се смея. Толкова много умолявах да бъде обикновен тоалет. Но никой не ме разбра.
Когато мадмоазел тръгна към мен с роклята в ръка, започнах да бягам от ъгъл на ъгъл и цялата треперех, сякаш някой идваше да ме хване, за да ме затвори.
Излезлите навън започнаха да викат и напираха да влязат в стаята.
— Още малко, моля ви, още минутка. Аз ще ви повикам — молех ги аз, но те не ми вярваха.
— Лъже, ще ни повика, след като се съблече — викаха те и напираха да отворят вратата.
Тогава от двете страни на вратата започна борба.
Деца и възрастни, като се блъскаха безредно и се смееха, започнаха да натискат вратата отвън, а аз ги възпирах отвътре с всичката сила на слабите си ръце.
— Атака, атака… война! — започнаха да викат децата и да тропат във вестибюла с подкованите си обувки. На техния вик се притекоха всички обитатели на вилата.
— Недейте, за бога, отдръпнете се, ще скъсате дрехата — викаше мадмоазел през рамото ми, но никой не я чуваше.
По някое време шумът поутихна. Към вратата приближиха стъпки.
— Отвори, Фериде, аз съм. Не забраняваш и на мен, нали? Пусни ме да ти помогна — каза Кямран.
Настръхнах, когато чух гласа му.
— Могат да влязат всички други, но не и ти. Върви си, за бога. Кълна се, че ще заплача — започнах да се моля аз.
Кямран не обърна внимание на молбите ми, натисна вратата с все сила и широко отвори двете й крила.
Изпищях, избягах в ъгъла на стаята, завих се с едно палто, което ми попадна подръка, и се свих. Мадмоазел щеше да припадне.
— О, хубавата рокля! — викаше тя и скубеше косите си.
Кямран хвана единия край на палтото и каза със смях:
— Предай се! Искам да видя роклята.
Стоях безмълвна и неподвижна.
Той почака малко и продължи:
— Фериде, току-що пристигам. Много съм изморен. Не ме измъчвай. Толкова съм любопитен да видя роклята, че ако упорстваш, ще бъда принуден да си послужа със сила. Ще броя до пет: едно, две, три, четири, пет.
Кямран забави толкова, колкото бе възможно броенето до пет, после дръпна единия край на палтото, но видя лицето ми, обляно в сълзи, съвсем се обърка, избута хората почти насила от стаята и затвори вратата.
Мадмоазел беше онемяла от изумление. И Кямран бе изпаднал горе-долу в същото състояние.
— Прости ми, Фериде, исках просто да се пошегувам. Мислех, че имам право на това. Но ти си такова дете… Прощаваш ми, нали? — каза той след малко засрамено и тъжно.
— Добре, но веднага напусни стаята — отговорих аз, като все още криех главата си под палтото.
— При едно условие — ще те чакам при камъка на другия край на градината. Помниш ли, преди четири години там се бяхме сдобрили. И сега ще направим така. Обещаваш ли?
— Добре, ще дойда, но сега излез — казах аз след кратко колебание.
Горката мадмоазел вече нямаше смелост дори да говори с тази странна булка и ме съблече, без да продума. Облякох отново късата розова рокля, а върху нея навлякох черната си ученическа престилка. След това избягах в стаята си, без да погледна дори Мюжгян, и започнах да мия лицето си със студена вода, докато изчезна червенината от очите ми. Когато слязох в градината, припадаше мрак. Сега цялата работа се състоеше в това да отида при него, без да ме види някой.
Като си давах вид, че се шляя самичка, аз минах зад кухнята и размених няколко думи с готвача. После тръгнах с бавни крачки към външната врата. Целта ми беше да отида при Кямран, като се промъкна край оградата на градината. Но…
Погледът ми бе привлечен от една висока жена с черно наметало пред пътната врата, отворена както винаги. Воалът над лицето й беше спуснат. Тя имаше вид на човек, който иска да попита нещо, но не смее да влезе вътре.
Кямран ме чакаше вече доста време. Страхувайки се, че под този воал може да се окаже някое познато лице и да ме заговори, аз промених пътя си и се опитах да се мушна между дърветата. Но жената ме повика неочаквано:
— Госпожице, ще благоволите ли за малко?
Нямаше какво да се прави. Върнах се и тръгнах към вратата.
— Заповядайте, госпожо, какво ще обичате?
— Това е вилата на покойния Сейфеддин паша, нали?
— Да, госпожо.
— Вие тук ли живеете?
— Да.
— В такъв случай имам молба към вас.
— Заповядайте, госпожо!
— Искам да говоря с госпожица Фериде.
Трепнах и наведох глава, за да не се засмея. Думата „госпожица“, която чувах за първи път пред името си, прозвуча странно в ушите ми…
Изключено беше да кажа, че аз съм госпожица Фериде. Нямах смелост да направя това.
— Добре, госпожо — казах аз, като хапех устни. — Заповядайте, ако обичате, вътре. Ако попитате във вилата, ще ви повикат госпожица Фериде.
Жената с черното наметало влезе през вратата и дойде при мен.
— Добре, че случих именно вас, дете мое — каза тя. — Имам молба към вас: да ми помогнете да поговоря с госпожица Фериде. Ако е възможно, никой не бива да узнае това.
Погледнах я с удивление. Беше вече тъмно и не можех да различа лицето й под воала, който все още не беше вдигнала.
— Госпожо — казах аз след известно колебание, — не посмях да ви призная, защото не съм облечена подходящо… но Фериде съм аз.
Жената се развълнува:
— Същата госпожица Фериде, която ще се омъжи за Кямран бей?
— Във вилата има само една Фериде, госпожо — усмихнах се аз.
Жената с черното наметало млъкна неочаквано. Какво можеше да означава това, че само преди минута тя припряно искаше да я срещна с Фериде, а сега мълчеше като статуя пред мен? Дали все още не вярваше, че аз съм Фериде? Или имаше нещо друго? Принудих се отново да говоря, като се стремях да скрия любопитството си:
— На ваше разположение съм, госпожо.
Чудно нещо. Жената все още не отваряше уста.
Наблизо между дърветата забелязах пейка и предложих:
— Ако обичате, да отидем на пейката, госпожо. Там можем да говорим, без никой да ни безпокои.
Жената продължаваше да мълчи и след като седнахме на пейката. Най-после, изглежда, тя реши, вдигна воала си с рязко движение на ръката и пред мен се откри умното и нервно лице на една тридесетгодишна жена. Въпреки гъстия мрак личеше, че е силно пребледняла.
— Госпожице Фериде — каза тя, — тук идвам по молба на моя стара приятелка, но не предполагах, че задачата, с която се нагърбих, ще бъде толкова трудна. Преди малко настоявах да ви видя, а сега просто искам да избягам.
Цялото ми тяло бе обхванато от тръпки. Сърцето ми биеше силно. Но почувствах, че ако не проявя малко по-голяма смелост, жената ще направи това, което каза — ще избяга.
— Дългът си е дълг, госпожо — казах аз, като се мъчех да бъда колкото може по-спокойна. — Бъдете по-решителна. Вашата приятелка познава ли ме?
— Не. По-точно не ви е виждала. Само знае, че сте годеница на Кямран бей.
