Трябва да си призная, че в тази минута, когато устните ми мълвяха тези думи, в душата си мислех съвсем другояче. Впрочем и аз имам право. Можеше ли да се даде друг отговор на човек, който пита: „Мога ли да те оставя и да замина?“
От своя страна Кямран също се огорчи, че аз приех толкова лесно тази раздяла. Той направи няколко крачки из стаята, без да ме погледне, обърна се и отново ме запита:
— Значи, ти смяташ, че трябва да приема предложението на чичо?
— Да.
Той въздъхна.
— В такъв случай ще помисля. Има още време, докато реша окончателно.
Сърцето ми се сви. Той каза: „Ще помисля.“ Толкова ли беше просто?
Започнах да говоря със сериозността на възрастен, така, както всички винаги са искали от мене:
— Не виждам какво повече има да се мисли по този въпрос. Предложението на чичо ти е наистина хубаво. Едно кратко пътешествие няма да е никак лошо.
— Кратко ли, мислиш, ще продължи това, Фериде?
— Тоест, няма да е дълго. Една, две, три, четири години. Ще минат, докато затвориш и отново отвориш очи. Освен това ще си идваш от време на време.
Месец след това изпратихме Кямран с парахода от пристанище Галата. Всичките ми роднини ме поздравяваха, че съм го насърчила да замине за Европа. От това бе недоволна само Мюжгян. „Не постъпи добре, Фериде. Трябваше да го спреш. Какъв смисъл има да прекарате разделени най-хубавото си време? Лесно ли минават четири години?“ — писа тя в писмото си от Текирдаг.
Впрочем четири години минаха много по-бързо, отколкото предполагаше Мюжгян.
Един месец след като завърших училището, Кямран се върна завинаги в Истанбул заедно с чичо си, който се беше пенсионирал.
Да завършиш училище! Докато живях в тази мрачна сграда, аз я наричах гълъбарник. Казвах, че денят, в който ще изскоча оттам с каква да е диплома в ръка, ще бъде празник на моето освобождение. Но когато един ден вратата на този гълъбарник се отвори и аз се намерих на улицата с новото си черно наметало и новите обувки с високи токчета, които увеличаваха ръста ми, бях объркана и смутена. На това отгоре леля ми беше започнала да прави приготовления за сватба. Това ме разстрои окончателно.
Вилата бе пълна с бояджии, зидари, шивачи и роднини, пристигнали отдалече. Всеки бе зает с някаква работа. Един пишеше покани, друг обикаляше пазари и чаршии, за да купи нещо, което липсва, трети шиеше. Аз бях много объркана и прекарвах времето си в безделие. Освен, че не правех нищо, вършех разни нелепости, с които пречех на останалите. Последва нова серия лудории. Както по-рано, оглавих децата на гостите и започнахме да обръщаме вилата с главата надолу.
Както навсякъде, така и в кухнята се правеше ремонт. По тази причина новият готвач беше пренесъл всички кухненски принадлежности в палатката, опъната в задната градина, и готвеше на открито.
Веднъж привечер го видях да пече сладкиши пред палатката и ми хрумна една дяволия.
— Деца — казах аз, — вие се скрийте зад курника и кротувайте. Аз ще открадна сладкиши и ще ви донеса.
Пет минути след това се върнах при малките си приятели с пълна чиния.
Най-разумно щеше да бъде да разпределя сладкишите между децата, да ги разпръсна на различни места в градината и да скрия чинията в курника. Но не се сетих да направя това, по-точно не предвидих, че разгневеният готвач ще се разтича насам-натам, след като забележи кражбата.
След малко пред кухненската палатка се вдигна голяма врява. „Ще му строша кокалите на този, който е направил това!“ — викаше готвачът. Децата, които бяха страшно изплашени, не ме послушаха и се разбягаха на разни страни. Без съмнение постъпиха добре, защото малко след това готвачът, попаднал на дирите ни, се спусна към нас като обезумял, размахвайки подобно на тояга черпака, който държеше в ръцете си.
Този негодник щом видя, че аз съм най-голяма, остави другите и подгони мен. По едно време се препъна и пльосна на земята. Това го вбеси.
Готвачът беше нов, непознат. Изпаднах в много деликатно положение. Пипнеше ли ме, щях да изям поне един-два черпака, докато му обясня коя съм, и щях да стана за смях.
Тъй като нямах възможност да маневрирам към вилата, побягнах към улицата, като пищях за помощ.
За щастие мадмоазел шивачката, която работеше от сутринта, беше излязла заедно с Дилбер Калфа да подиша малко чист въздух в градината. Като ги пресрещнах тичешком, аз изкрещях: „Иде!“, хвърлих се на вратовете им и се скрих зад тях.
— Какво правиш, полудя ли? Това е тя, младоженката! — викна Дилбер Калфа на готвача, като протегна ръце срещу черпака на готвача.
На друго място и в друго време непременно бих отмъстила на Дилбер Калфа, задето ме нарича „младоженка“. Но сега бях толкова уплашена, че и аз заедно с нея повтарях: Аз съм младоженката.
Не съм виждала такъв луд и опак човек като този готвач. Известно време той не повярва на думите на шивачката и калфата. „Не, тази крадла не може да бъде младоженката“, мърмореше той, а след като повярва, продължи: „Ако е така, браво на теб, госпожице. Ще ми купиш тогава нов панталон. Виж, по твоя вина скъсах този на коляното.“
Човечецът беше ударил и обелил и носа си, но, слава богу, за него не поиска обезщетение.
Въпреки настояванията ми да запазят тайна, тази комедия стана всеизвестна и по време на всяко хранене започнаха да ме гледат и да ми се смеят.
Бяха останали три дни до сватбата. Както всяка вечер, скачахме на въже с децата пред вратата на задната градина. Точно в това време бях нападната повторно, но сега вече от мадмоазел шивачката, която първия път ме отърва от готвача. И тази мадмоазел, която от тридесет години шиеше в нашата вила, въпреки своите шестдесет години тази вечер бълваше огън срещу мене:
— Моля ви, мадмоазел, след няколко дни ще ви наричаме мадам. Търся ви вече половин час, за да направя последната проба.
Лошото бе, че леля Бесиме беше заедно с мадмоазел и от нейното сърдито лице личеше, че ако реша да споря, тя ще вземе страната на шивачката.
— Пардон, мадмоазел. Уверявам ви, че не съм ви чула — отговорих аз.
Леля ми не се стърпя, хвана брадичката ми с ръка и започна да ме милва както винаги, преди да ми се скара.
— Мила дъще — каза тя, — ти викаш и се смееш толкова високо, че никога не си в състояние да чуеш, когато те викат. Просто започнах да се страхувам, че ще направиш така и след три дни, когато дойдат поканените за сватбата.
Макар че външно се показвах по-разюздана и лекомислена от всеки друг път, през ония дни ме терзаеха най-объркани чувства и пориви. Дълбоко в душата си изпитвах нужда и изгарях от желание да бъда милвана и разбирана.
Без да дръпна брадичката си от ръката на леля, хванах от двете страни полата си с пръсти и направих лек реверанс:
— Не се тревожи, лельо. Остава ти да стискаш зъби само още три дни, не повече. Тогава ще бъдеш за мен не само леля, но и нещо друго. Уверявам те, че Фериде няма да има смелостта да се показва пред свекърва си така превзета и разглезена, както Чучулигата пред леля си.
Очите на леля се насълзиха:
— Винаги съм била и ще бъда твоя майка, моя Фериде — каза тя, като ме целуна по страните.
Бях толкова възбудена, че я прегърнах, вдигнах я във въздуха и я целунах по бузите тъкмо така, както тя целуна мен.
Когато мадмоазел вдигна в ръцете си бялата ми рокля, лишена от други недостатъци освен някои дребни неща, които трябваше да се дооправят, почувствах, че цялата се изчервявам. Започнах да увещавам намиращите се в стаята жени:
— Моля ви, излезте навън! Неудобно ми е да се облека пред вас. Помислете само какъв паун ще
