— Тя познава ли Кямран бей?
Мълчание.
Не ми останаха сили да я разпитвам повече. Въпреки че в тази минута бях любопитна до смърт, струва ми се, че нямаше да я спра, ако тя наистина бе решила да си тръгне.
— Чуйте ме, госпожице Фериде. Вие не разбирате защо замълчах. Очаквах да се срещна с една зряла девойка, а виждам почти ученичка. Страхувам се, че ще ви причиня голяма мъка. Затова се колебая.
От държането на тази непозната жена личеше, че тя ме съжалява. Това засегна моето самолюбие и възвърна силите ми.
Станах от пейката, облегнах се с гръб на дървото, което беше пред мен, сложих ръце на гърдите си и отговорих спокойно, дори с достойнство:
— Не би трябвало да се колебаете заради задължението, което сте поели. Виждам, че имате да ми кажете нещо важно. Затова ще бъде по-добре да оставим настрана сантименталностите и да говорим открито.
Моето храбро държане помогна на жената да се посъвземе и тя попита:
— Много ли обичате Кямран бей?
— Не виждам какво общо имате вие с това, госпожо.
— Може би има, госпожице Фериде.
— Казах ви предварително, госпожо, че ако не говорим открито, няма да стигнем доникъде.
— Добре, нека бъде тъй. Задължена съм да ви съобщя, че една друга жена също обича Кямран бей.
— Възможно е, госпожо. Кямран е младеж с много достойнства. Не виждам нищо чудно в това, че до него се домогва и друга жена.
Много добре разбирах, че в тази спокойна и прекрасна лятна нощ, когато не трепваше нито един листец, приближаваше неочаквана буря, но бях готова да я посрещна, без да разбирам откъде намерих сила за това.
В последните думи, които казах на жената, имаше дори малко ирония. От това, че жената се надигна, без да стане от мястото си, оправи с нервно движение краищата на наметалото и се хвана за дъските на пейката, разбрах, че и тя е решила вече да приключи с тази работа. Тя заговори бързо като някакъв автомат, с равен глух глас.
— На пръв поглед вие ми се видяхте дете, но сега разбирам, че се намирам пред една отлично възпитана, умна девойка. За съжаление Кямран бей не е могъл да ви оцени достатъчно. Или по-точно се е поддал на временно увлечение, въпреки че ви цени. С моята приятелка, от чието име идвам, са се запознали преди две години в Европа. Не знам дали е нужно да ви разказвам по-големи подробности.
Кимнах:
— Да, за да докажете достоверността на думите си.
— Приятелката ми се казва Мюневвер. Тя е дъщеря на един бившите придворни на султана. Влюби се, после се омъжи, но не беше щастлива. После се разболя. Лекарите препоръчаха да замине за Европа. Това се случило тъкмо когато оздравяла и се готвела да се върне. Кямран бей по онова време отишъл в Швейцария. Дали е имал отпуск, или са го командировали, не знам. Там са се срещнали. Кямран бей останал в Швейцария около два месеца, макар че пристигнал само за седмица. Струва ми се дори, че той бил наказан за това.
— Един въпрос — казах аз. — Защо вашата приятелка държи аз да знам всичко това?
Непознатата жена този път бе принудена да стане от пейката. Тя отговори, като потриваше ръце от смущение:
— Трудно е да се каже именно това. Мюневвер днес е ваш враг.
— Какво говорите, за бога!
— Така е, госпожице Фериде. Но тя не е лош човек. Много е чувствителна. Кямран бей за нея не е случайно приключение. Надяваше се да се оженят. Ако има вина, тя трябва да се припише изцяло на Кямран, защото не й е казал, че е сгоден за друга. Заех се с тази неприятна мисия само защото се страхувам, че тази чувствителна жена, която и без това е болна, може да умре.
— Искате да кажете, ако не се омъжи за Кямран?
— Защо да лъжа, така е. Мюневвер няма да преживее тази вест.
— Жалко, бедната.
— По-точно — жалко и за двете ви.
Махнах с ръка, за да й дам да разбере, че е отишла твърде далеч, и се засмях.
— Не ме замесвайте, засега можете да съжалявате само нея…
— Защо, госпожице Фериде? Вярно е, че Мюневвер е моя отдавнашна приятелка, но и вие сте много добро момиче и нямате никаква вина, никакъв грях в тази работа. За това, макар да съжалявам и вас…
— Не ви позволявам — прекъснах я този път с по-остър и горд тон. — Мисля, че няма какво повече да си кажем.
Забелязах, че непознатата жена отваряше и затваряше чантата си, сякаш се канеше да търси нещо в нея. Като видя, че искам да сложа край на разговора, тя извади една измачкана хартия.
— Госпожице Фериде, страхувах се, че ще се усъмните в думите ми и затова ви донесох едно писмо на Кямран бей. Не знам дали ще ви разстрои, ако го прочетете.
Отначало исках да отблъсна писмото с ръка, но след това се побоях, че ще постъпя неправилно и го взех.
— Ако искате, мога да ви го оставя. После ще го прочетете. Моята приятелка вече няма нужда от него.
— Аз също — казах аз, като свих рамене. — Това за нея е един спомен. По-добре да остане у нея. Моля, с ваше разрешение да хвърля един поглед само за минута.
Беше доста тъмно. Излязох измежду дърветата на пътя, приближих писмото до очите си и започнах да чета, тъй като бях свикнала с този почерк:
„Мое жълто цвете“ — започваше писмото и следваше цял поток от поетични излияния. Преди той да види „жълтото цвете“, в душата му имало бледа, едва забележима светлина, подобна на тази, която се разлива над света преди изгрева на слънцето. „Сърцето ми е радостно. Предчувствам, че ще срещна нещо изключително“ — си казвал той. Най-после това изключително нещо дошло. Една вечер в градината на хотела, когато блеснали електрическите лампи, той видял насреща си „жълтото цвете“.
Оттам нататък четях толкова бързо и очите ми различаваха толкова лошо буквите в сгъстяващия се вечерен мрак, че не запомних почти нищо. Но не знам защо, дори и сега ги виждам, като че ли са пред очите ми, тези последни редове на писмото, които прочетох няколко пъти.
„Сърцето ми беше самотно. Имаше нужда от обич. Когато видях вашето стройно тяло и вашите теменужени очи, светът промени цветовете си.“
Непознатата жена пристъпи бавно към мен.
— Госпожице Фериде, причиних ви страдание, но повярвайте ми… — започна тя с треперещ глас.
Изведнъж събрах сили и я прекъснах, като подадох писмото:
— Нищо подобно. Няма причина за страдание. Такива неща са възможни. Дори ви благодаря. Вие ми открихте една истина. Сега моля да ми разрешите да се оттегля.
Сбогувах се с леко кимване и тръгнах, но тя извика след мен:
— Госпожице Фериде, разрешете само още една минута. Какво да кажа на моята приятелка?
— Кажете, че сте изпълнили задачата. „Другото вече е нейна работа“ — ще кажете и толкоз.
Непознатата жена извика още нещо след мен, но повече не я слушах и с бързи крачки се изгубих между дърветата.
Не знам колко време е чакал Кямран при камъка, който никога вече няма да стане свидетел на едно помирение между нас. Но когато, уморен от чакане, той е влязъл в стаята ми, положително е бил слисан, след като е видял върху масата следните няколко реда, нахвърлени върху лист от ученическа тетрадка:
„Кямран бей ефенди, научих за твоя роман с «жълтото цвете». Няма да се видим никога вече. Мразя те!
