Втора част
— От деня на пристигането си ден и нощ пишеш ли, пишеш. Няма ли край това писане! Да кажа писмо, не е. Писмо не се пише в тетрадка. Да кажа книга, пак не е. Знам, че книгите се пишат от белобради учени. А ти си още съвсем мъничка. Какво тогава пишеш така без почивка?
Този въпрос ми зададе старият камериер в хотела, Хаджи Калфа. Повече от час той бърса дъските в коридора, като си тананикаше някаква песен, но се умори и дойде да размени с мен „две приказки“, както казва той.
Като видях външния вид на Хаджи Калфа, не можах да се стърпя и започнах да се смея с висок глас.
— Каква е тази премяна, Хаджи Калфа?
Хаджи Калфа, който редовно ходеше с бяла престилка, днес беше навлякъл старомодна широка риза, а в ръката си държеше голяма тояга, за да не пада, когато търка дъските с босите си крака.
— Какво да се прави? Щом вършим женска работа, редно е да облечем и женски дрехи — отговори той.
Като изключим изстрадалата жена от съседната стая, с която от време на време разменяме по някоя приказка, Хаджи Калфа е единственият човек, който влиза в стаята ми. През първите дни той изпитваше неудобство. Когато се налагаше да влезе по някоя работа, той почукваше на вратата и предупреждаваше:
— Аз съм, учителко, покрий си лицето!
— Хайде де, Хаджи Калфа, нямаш ли друга работа, за бога? Какви са тези официалности? — присмивах се аз.
Той мръщеше и без това намръщеното си лице и ми се караше:
— Нее! Не е така, както я мислиш. При „мухаддератите“14 на исляма не може да се влиза току-така.
„Мухаддерат“ вероятно значеше жена или нещо подобно. Но моята учителска гордост не ми позволяваше да питам Хаджи Калфа какво точно означава тази дума. Впрочем след като му се присмивах доста дълго време, Хаджи Калфа разбра безсмислеността на тази учтивост. Сега вече, когато реши да дойде, той чука на вратата ми и влиза без предупреждение.
Хаджи Калфа първо реши да се разсърди, че му се присмивам, но се отказа от намерението си.
— Правиш го нарочно, за да ме ядосваш, но няма да се ядосвам — каза той и като помълча малко, добави със странна тъга в очите: — Толкова много скучаеш в тази стая, че сякаш си птиче в клетка. Пошегувай се малко, посмей се, това не вреди. Ако станем още по-добри приятели, мога да ти поиграя малко, че да се поразвесели сърцето ти?
Не беше възможно да му обясня какво пиша.
— Почеркът ми е невъзможно лош, Хаджи Калфа, затуй се упражнявам в краснопис — рекох аз. — Когато започнат уроците, да не се червя пред децата.
Хаджи Калфа се облегна на тоягата си, сякаш позираше пред фотограф, и отговори с приятно усмихнати очи:
— Ти да не мислиш, че лъжеш деца? Знаеш ли колко пролети е видял Хаджи Калфа? Има хора, които пишат сюлюс15 като калиграфи, но написаното от тях пет пари не чини. А има хора, които драскат едни заврънкулки и куки, прилични на мравешки крака, но каквото излезе, от тях излиза. Знаеш ли колко подметки съм скъсал из разни учреждения, какви чиновници съм виждал? Ти имаш някаква мъка, нещо те измъчва, но как да е, това не е моя работа. Само едно ще ти кажа: когато пишеш, гледай да не си цапаш пръстите. Виж, това вече наистина е срамно пред децата. Хайде, сега ти пиши, а пък аз да хвана четката и да измия дъските.
След като изпратих Хаджи Калфа, отново седнах на масата, но не можах да работя повече. Някои негови думи ме накараха да се замисля.
Той имаше право. Щом вече съм възрастна и на туй отгоре учителка, която един ден ще започне да преподава, трябва да се помъча да залича в себе си всички следи и прояви на детинството. Какви са наистина тези мастилени петна по пръстите и дори по устните ми, макар че Хаджи Калфа не каза нищо за тях? Не се ли дължи донякъде на тези петна обстоятелството, че особено вечер, когато пиша дневника си, се пренасям честичко в училище и си представям, че лицата, които никога вече няма да видя, обикалят около мен?
В главата ми се е загнездила още една мисъл на Хаджи Калфа: „Ти скучаеш в тази стая толкова много, че сякаш си птиче в клетка…“
Не е правилно да ме сравняват с птиче в клетка особено днес, когато най-после съм се освободила от всички клетки. Освен това думата „птиче“ изразява стремеж да се съживи някогашната Чучулига, която е паднала с пречупени криле и затворен клюн. Ако Хаджи Калфа продължава да говори така и занапред, страхувам се, че ще си развалим отношенията.
Впрочем трябва да направя последни усилия, за да не остане дневникът ми незавършен. Налага се да се върна още веднъж в онзи отвратителен свят, на който обърнах гръб.
Онази вечер след разговора с непознатата жена тръгнах към стаята си. В преддверието срещнах леля си и се помъчих да се скрия в някой тъмен ъгъл. Но тя ме забеляза и попита:
— Кой е? Ти ли си, Фериде? Защо се криеш?
Застанах срещу нея, без да отговоря. Лицата ни не се различаваха в тъмнината.
— Защо не отидеш в градината?
Премълчах.
— Пак някоя лудория?
Някаква невидима ръка сякаш стискаше гърлото ми и ме задушаваше.
— Лельо — казах аз.
Ако в тази минута леля беше казала една ласкава дума, ако беше докоснала лекичко бузата и погалила косата ми, щях да се хвърля в нейните обятия и може би да й разкажа всичко.
Но тя не разбра моето състояние.
— Какво те измъчва пак, Фериде? — каза тя.
Леля казваше това винаги, когато исках нещо от нея. Но тази вечер ми се стори, че с тези думи леля искаше да каже: „Стига вече, Фериде!“
— Нищо, лельо — отговорих аз, — разреши ми да те целуна.
Все пак тя ми беше вместо майка. Не исках да се разделя с нея, преди да я целуна за последен път.
Без да дочакам отговор, аз я хванах за ръцете и целувах в тъмното страните и очите й.
Стаята ми беше в пълно безредие. По столовете бяха нахвърляни дрехи. От издърпаните чекмеджета на скрина висеше всякакво бельо. Човек, който е намислил да направи това, на което бях решена аз, би трябвало да се срамува, че оставя стаята след себе си така разпиляна, като някоя ученичка. Но нямах друг избор, бързах.
Като се страхувах, че ще дойдат в стаята, ако видят светлина в прозореца ми, аз издрасках в тъмнината почти пипнешком няколко реда, които трябваше да оставя на Кямран.
После отворих чекмеджето, извадих дипломата си, вързана с червена панделка, няколко вещи, които бяха скъп спомен за мен, една-две скромни скъпоценности, като пръстени и обеци, останали от майка ми, и ги натиках в ученическия си куфар.
През това време си мислех, че така постъпват хранениците, които бягат от чужд дом, и горчиво се усмихвах.
Къде ще отида? Върху този въпрос започнах да мисля едва когато излязох на улицата. Да, къде щях да отида? Утре ще е лесно. В главата си имах някакъв смътен план. Главното беше да прекарам тази нощ. Къде можех да се подслоня в този нощен час? Макар че бях готова на всичко, не можех да скитам цяла нощ с
