Разказа един след друг всичките си спомени, като започна от момента, в който за първи път е взела на ръце новороденото, загърнато в синя пелена, и свърши с деня, в който са се разделили.
После, когато дойде моят ред, аз също й разказах всичко, което преживях, така както си е било. Гюлмисал Калфа се усмихваше на моя разказ, сякаш слушаше някоя детска приказка, и въздишаше често, като повтаряше: „Ах, детето ми.“ Но когато й разказах как съм избягала от вилата предната нощ и заявих, че няма да се върна там до самата си смърт, тя се разтревожи и каза:
— Фериде, постъпила си като дете. Кямран бей е млад и още неопитен. Ще се разкае и няма да постъпва повече така…
Не можех да й докажа, че имам право да се възмущавам.
— Гюлмисал Калфа — казах накрая аз, — не си блъскай напразно главата. Ще остана при теб само два-три дни и след това ще замина в друг град, където ще работя за прехраната си.
Когато казах това, очите на бедната женица се насълзиха, тя започна да милва ръцете ми, да ги притиска към бузите си, да ги поднася към устните си и да говори:
— Как ще се справят тези малки ръчички?
Сложих Гюлмисал на коленете си, започнах лекичко да я люшкам, да милвам набръчканите й бузи и да й разказвам, че засега ръцете ми не ги грози особена опасност, че няма да правят нищо друго освен това, да дърпат понякога ушите на някое немирно дете.
Разказвах така весело как ще преподавам и какво ще правя в Анадола16, че в края на краищата моят възторг се предаде и на нея. Тя смъкна от лавицата на стената обвития в зелен копринен плат малък коран и се закле над него, че няма да ме издаде на никого, докато съм нейна гостенка, че ако дойде да ме търси някой, ще го върне още от вратата.
Този ден с Гюсмисал Калфа се занимавахме с домакинска работа чак до вечерта. Досега бях яла само наготово. Не ми се бе случвало дори да сваря яйце. Сега вече това трябваше да се промени. Отсега нататък нямаше да имам готвач или прислужник. Докато Гюлмисал Калфа бе на мое разположение, трябваше да науча от нея как се готви, как се мият чинии, как се пере и дори, колкото и да ме е срам да го кажа, как се шие разпрано и как се кърпят чорапи.
Събух обувките и чорапите си и веднага се залових за работа. Без да обръщам внимание на протестите и вайканията на Гюлмисал Калфа, извадих няколко кофи от кладенеца, измих или по-скоро наплисках дъските с вода. След това седнах с нея при кладенеца и чистих зеленчук.
С какво пренебрежение се отнасяме към чистенето на зеленчука, но колко трудна работа се оказа! Гюлмисал Калфа викаше отчаяно, докато гледаше как беля картофите:
— Дъще, та ти хвърляш половината с обелките!
Започнах да внимавам, наблюдавах по-добре и казвах:
— Вярно, така е, Гюлмисал Калфа. Ако не ми го беше казала, щях да хвърлям половината от картофите, които ще купувам с цената на толкова труд, без да забележа, чак до края на живота си.
Бях поставила до себе си малък бележник, за да записвам всичко, което науча от нея.
— Дойке, колко куруша струва един картоф? И колко сантиметра най-много трябва да бъдат обелките им? — питах от време на време и разсмивах Гюлмисал с подобни въпроси.
А когато я попитах:
— Дойке, колко кофи вода са необходими за измиването на пода? — женицата се смя до сълзи.
Как можех да обясня на тази неука черкезка новите методи на обучение в училището?
Развличах се, като се занимавах с домашната работа, и усещах как леката болка, която снощи започна да блика някъде в мен, се притъпява.
Поставихме тенджерата на огъня и седнахме на чистичката рогозка в кухнята.
— Ах, Гюлмисал Калфа — казах, — кой знае колко са красиви местата, където ще отида! Помня Арабистан смътно. Анадолът сигурно е много по-красив. Казват, че хората там не приличали на нас. Те били бедни, но душите им били богати, толкова богати, че никой от тях не се унижавал да натяква извършените добрини не само на бедно сираче-роднина, а дори и на враг. Ще имам едно малко училище. Ще го украся цялото с цветя. Ще си имам много деца — цял полк! Ще им бъда приятелка. На бедните ще шия черни ризи със собствените си ръце. Сега ще кажеш: „С кои ръце?“ Не се смей, не ми се подигравай. И това ще науча.
Гюлмисал Калфа ту се смееше, ту се изчервяваше като разкаяна и ми казваше с въздишка:
— Фериде, дете мое, тръгнала си по много погрешен път.
Ще видим кой е тръгнал по погрешен път.
След като свършихме останалата работа, написах онова страшно писмо до леля. На едно място в това писмо казвах следното: „Нека говорим открито, лельо. Кямран никога нищо не ми е казвал. За мен той никога не е бил нищо друго освен едно самонадеяно, разглезено, лекомислено, бездушно, безхарактерно мамино синче. Той е слаб, нищожен, неприятен човечец. Да продължавам ли?
Никога не съм го харесвала, не съм го желала, нито пък съм изпитвала някакви други чувства към него. Сега ще се питаш: «Щом е така, защо се съгласи да се омъжиш за него?». Празноглавието на Чучулигата е всеизвестно. Направих глупост. Но, слава богу, опомних се навреме. Трябва да разберете какво нещастие за вашия дом би било момиче, което мисли така за вашия син. И ето днес предотвратих това нещастие, като ви напуснах и изгорих всички мостове между нас. Смятайте, че съм ви се издължила за част от добрините, които извършихте за мен в продължение на години.
Надявам се, че след като прочетете тези думи, няма да се унижавате повече и да споменавате моето име. Трябва да знаете също, че това неблагодарно и невъзпитано момиче, което без срам и свян ви пише такива отвратителни думи, е способно да се кара като перачка, ако се окаже лице в лице с вас. Затова най-добре ще е да забравим имената си. Смятайте, че Чучулигата е мъртва също като майка си. Ако искате, дори можете да пророните няколко сълзи. Но в никакъв случай не се опитвайте да ми помагате по някакъв начин. Ще отблъсна всички опити с презрение. Вече съм двадесетгодишна и самостоятелна. Ще живея така, както ми диктува сърцето ми.“
Винаги, когато си спомня това непристойно писмо, ще се срамувам и ще плача. Но така трябваше. Иначе не можех да попреча на леля да ме търси и дори да ме преследва. Нека тя да се ядосва и да ми се сърди. Но да не се измъчва.
На другия ден предадох собственоръчно писмото на пощата и отидох направо в Министерството на просветата. Бях покрита с широкото наметало на Гюлмисал Калфа, а лицето ми беше закрито с нейния воал17. Бях принудена да постъпя така, първо, за да не ме познае някой на улицата, и, второ, защото бях чувала, че в министерството се отнасяли резервирано към жените с открити лица.
Преди да стигна вратите на министерството, бях бодра и весела. Струваше ми се, че ще си свърша работата много лесно — един прислужник ще ме заведе при министъра, а той, едва видял дипломата ми, ще каже: „Добре дошла дъще! Ние чакаме такива като вас“ — и ще ме назначи в някой кът на Анадола, където има много зеленина. Но щом прекрачих прага на министерството, настроението ми рязко спадна, обзе ме страх и вълнение.
Дълги начупени коридори, необикновени стълбища от първия до последния етаж и навсякъде гъмжило от хора. Не смеех да питам никого за нищо, оглеждах се объркана наоколо.
Вдясно от мен, над една висока врата, съзрях надпис: „Кабинет на министъра“. Пред вратата, на старо излъскано марокенено кресло, пружините на което стърчаха отвън, бе седнал внушителен прислужник със златни галуни на ръкавите. Той имаше такъв важен вид, че човек основателно се питаше: „Дали това не е самият министър?“
Приближих се с плахи стъпки и казах:
— Искам да видя господин министъра.
Прислужникът си наплю пръстите, зави краищата на дългите си светлокестеняви мустаци, хвърли ми царствен поглед от горе до долу и попита важно-важно:
— Какво ще правиш при господин министъра?
— Ще го помоля за назначаване на преподавателско място.
Той сви устни нагоре, за да види какъв вид са добили мустаците му, и отговори:
— Не можеш да безпокоиш неща господин министъра за такива неща. Иди в отдела. Подай молба по
