процедурния ред!
Исках да разбера как се постъпва по процедурния ред, но той не сметна за необходимо да ми отговаря повече и обърна глава на другата страна със същото гордо и величествено движение.
Със страх му показах език под воала си и помислих: щом този е такъв, кой знае какъв ще е началникът му? Ах, какво ме сполетя…
Край перилата на стълбището имаше наредени десетина кофи за вода, а върху тях бе поставена дълга дъска, подобна на тези, с които се люлеехме във вилата, и по този начин бе направено нещо като пейка. На тази пейка седяха много мъже и жени.
Моето внимание бе привлечено от възрастна жена с очи като син порцелан, която беше закопчала своето наметало с игличка под брадата. Приближих се до нея и разказах положението си.
— Личи ти, че си нова. Нямаш ли познати в министерството? — каза тя, като ме изгледа съчувствено.
— Не. Може и да имам, не знам. Но защо е необходимо това?
Синеоката жена, която личеше, че е интелигентна учителка, се усмихна:
— Това ще разбереш по-късно, дете. Ела да те заведа в отдела за начално образование и се помъчи да влезеш при началника на отдела.
Началникът беше доста черничък с голяма глава, сипаничаво лице, черна брада и дебели вежди. Когато влязох в кабинета му, той говореше с две млади жени, които стояха прави пред бюрото му.
Едната от тях вадеше с треперещи ръце някакви измачкани документи от чантата си и ги поставяше един по един на бюрото му.
Началникът хвърли бегъл поглед на документите, разгледа подписите, печатите и каза:
— Идете да ви регистрират в отдела.
Дамите се оттеглиха заднишком, като се поклониха.
— Бие какво обичате, госпожице?
Въпросът бе отправен към мен. Обърках се и започнах да излагам молбата си със запъване. Но той ме прекъсна изведнъж и попита със строг глас:
— За преподавателка, нали? Имате ли молба?
Обърках се дотолкова, че казах:
— Искате да кажете диплома?
Началникът нервно изкриви устни в презрителна усмивка и кимна към един мършав посетител, който седеше в ъгъла:
— Сама виждате какво е положението! Как да не полудее човек? Не знаят дори каква е разликата между молба и свидетелство, а искат преподавателски места и после започват да протестират, че заплатата била малка, че мястото било далеч.
Таванът на кабинета се завъртя над главата ми. Гледах объркана и не знаех какво да кажа.
— Какво чакате — каза началникът с още по-строг глас. — Хайде, ако не знаете, идете и попитайте някого, който знае. Трябва да напишете молба.
Докато се мъчех да напусна кабинета, без да се блъсна някъде, в разговора се намеси дребният господин, който седеше в ъгъла:
— Ще позволи ли, ваше превъзходителство? Бих искал да дам на госпожицата един искрен съвет.
И какво ли не ми каза! Такива жени като мен трябвало да се стремят не към преподавателската професия, а към занаятчийството. И без това много се съмнявал дали ще мога да успея като учителка, щом не мога да направя разликата между молба и свидетелство, както подчерта и началникът. Но с много усърдие от мен можело да излезе например добра шивачка и така препитанието ми щяло да бъде осигурено.
Притъмня ми, когато слизах по стълбите. Някой ме дръпна за ръката. Бях толкова унесена, че изведнъж се сепнах и едва не извиках.
— Какво стана с твоята работа, дете?
Беше пак онази жена с порцелановосините очи. Разказах й всичко, като стисках зъби, за да не заплача от мъка и отчаяние.
— Точно затова те питах дали имаш познати, дъще — каза тя с ласкава усмивка. — Но ти не се отчайвай. Може би ще се намери изход. Ела да те заведа при един мой познат, началник на отдел. Добър човек е.
Отново се изкачихме по стълбата. Този път старата учителка ме заведе в една малка кантора, преградена от матово стъкло в широка писалищна стая. Днес наистина не ми вървеше. И тук станах свидетел на сцена, която не беше много обнадеждваща. Един господин с наполовина черна и наполовина бяла брада бълваше огън и жупел. Той беше готов да се нахвърли върху застаналия срещу него прислужник, който трепереше като лист. Неговото положение ми напомни състоянието, в което се намирах самата аз малко преди това.
Господинът плисна през прозореца кафето от чашата като някаква помия, която стоеше пред него, и изблъска прислужника през вратата.
Дръпнах новата си позната за полата:
— Хайде да бягаме оттук!
Но не остана време за това. Началникът беше ни забелязал.
— Добре дошла, госпожо Наиме — каза той.
За пръв път в живота си виждах разгневен човек да се успокоява толкова бързо. Божичко, какви различни характери имат тези чиновници!
Синеоката учителка разказа с две думи моето положение.
— Много добре, дете, много добре. Заповядай, седни тук — каза той с ласкава усмивка.
Необходими бяха най-малко хиляда свидетели, за да повярва някой, че този кротък като агънце човек е онзи същият, който преди малко изля кафето си през прозореца, разтърси стария прислужник като някое черничево дърво и го изхвърли навън.
— Я си отвори очите, да те видя, дете. Ооо! На колко години си?
— Скоро ще навършва двадесет, господине.
— Странно. Както и да е. Но ти не бива да работиш в провинцията. За тебе е много опасно.
— Защо, господине?
— Как защо, дете. Причината е ясна.
Началникът се смееше, правеше някакви знаци на Наиме ханъм, като сочеше лицето ми, но все не казваше коя е тази ясна причина.
— Не мога да кажа повече. Ти, като жена, можеш да й обясниш по-добре, госпожо Наиме — каза той най-после, като намигаше на синеоката жена. След това заклати брада на две страни и добави сякаш на себе си: — Ах, знаеш ли какви опасни негодници има в провинцията?
— Не зная, господине. Какви са тези негодници? — попитах с наивно учудване и добавих: — Но вие можете да ми измислите място там, където ги няма.
Началникът започна да се смее още по-високо, като се пляскаше с ръце по коленете:
— Еее, това наистина е чудесно!
Аз обиквам или намразвам хората от пръв поглед. Не си спомням нито един случай досега, при който първото ми чувство да се е променило.
Не знам защо, но изведнъж обикнах този човек. Особено симпатична беше брадата му — наполовина бяла и наполовина черна. Обърне ли лицето си надясно, пред вас се появява един почти млад човек, обърне ли го наляво, този човек изчезва изведнъж и вместо него започва да ми се усмихва белобрад старец.
— Тази година ли завършихте института, дете?
— Не, не завърших институт. Дипломирана съм от Дам де Сион18.
— Какво е това училище?
Разказах за училището надълго и нашироко и му подадох дипломата си. Очевидно той не знаеше френски, но за да не се изложи, внимателно разгледа документа от всички страни.
— Чудесно, превъзходно!
— Драги господине — обърна се интимно към него Наиме ханъм, — вие обичате да правите добрини, не
