Някакъв висок строен мъж четеше вестник в ъгъла до прозореца. Лицето му беше обърнато към улицата, и виждах само посребрената му коса и част от брадата.
— Господине, бихте ли благоволили само за минутка — обърна се началникът към него, като извика доста силно.
Той се обърна, без да каже нещо, и пристъпи бавно към нас.
Началникът ме посочи с ръка.
— Господине, вие обичате да правите добро. Тази девойка е възпитаничка на френско училище. От държането и от думите й личи, че е от добро семейство. Но, както е известно, само богу не се случват беди. Сега тя е принудена да работи. Съгласна е да отиде в най-затънтеното място. Но нали знаете реда. „Не може“, отсичат, и толкоз. Ако вие благоволите да кажете на господин министъра няколко добри думи, работата ще се уреди. Скъпи господине…
Началникът уговаряше господина, като го прегръщаше през раменете, прегърбени преждевременно под тежестта на живота. От облеклото и от държането му личеше, че той е по-различен от всички други хора, които познавах. Когато слушаше началника, се наклоняваше леко и поставяше ръка зад ухото си, за да чува по-добре.
Той обърна към мен своите леко зачервени, но умни и хубави очи и започна да ми говори на френски с малко пресипнал глас. Пита ме какво съм завършила, как съм учила, какво мисля да правя. Явно беше, че остана доволен от моите отговори.
По време на нашия разговор началникът на отдела весело се усмихваше.
— Браво на това момиче, говори френски като славей! Това е похвално за една туркиня! — каза той.
Гюлмисал Калфа обичаше често да повтаря: „Ако петнадесет от дните на месеца са тъмни, другите петнадесет са светли.“ Когато ме погледна този човек, за когото после разбрах, че е уважаван поет, почувствах, че за мен вече започват светлите дни. Настроението, което постепенно бях загубила от месец насам, се върна отново.
Като ми каза много хубави неща, каквито още не бях чула от никого, той ме заведе в кабинета на министъра.
Когато минаваше покрай прислужниците, те ставаха на крака, а вратите сякаш сами се отваряха пред него.
След половин час бях назначена за учителка по рисуване и география на вакантно място в прогимназията на градчето Б.
Вечерта, когато се връщаше в Еюб, Чучулигата хвърчеше от радост. Отсега нататък тя бе самостоятелен човек, който сам изкарва прехраната си. Никой вече нямаше да смее да я оскърбява, като се отнася към нея със състрадание и покровителство.
Три дни след това всички формалности бяха приключени и получих пари за пътни разходи.
Една сутрин Гюлмисал Калфа ме съпроводи до парахода. Шахаб ефенди беше дошъл преди нас и чакаше на пристанището. Никога няма да забравя този младеж. Той се бе погрижил за всичко, не бе забравил и най-малките подробности, включително адреса на хотела, в който щях да отседна след пристигането си в предназначения град. А сега беше дошъл рано, за да ме изпрати, като излагаше все още превързаното си болно гърло на вятъра и морската влага.
Той лично отнесе и намести в каютата куфара ми заедно с малка кутия, която ми бе донесъл като подарък за из път. Няколко пъти се качва и слиза, за да даде наставления на прислужниците в каютата.
До отпътуването на парахода бяхме седнали в едно ъгълче на палубата. Би било логично да разговаряме много в часа на раздялата, за да си кажем всичко, което е на душата ни. А в продължение на час едва ли си казахме десет думи. Тя наблюдаваше морето с угасналите си сини очи и си играеше с ръцете ми. Но пред самото отплуване на парахода не можа да издържи, започна да ридае и да нарежда: „Така изпратих и майка ти от това пристанище, Фериде. Но тя не беше самичка като теб. Ако бог пожелае, пак ще те видя и ще те прегърна.“
Вероятно аз също нямаше да издържа и щях да се разрева въпреки присъствието на Шахаб ефенди, но в това време на кораба настъпи суматоха. „Хайде, госпожо, стълбата се вдига!“, извика някой. Няколко души хванаха Гюлмисал Калфа за раменете и я изтикаха надолу по стълбите. Дребничкият писар все още не си тръгваше. Когато му протегнах ръка, за да му благодаря, той беше бледен като платно, а в очите му напираха сълзи. За първи път се осмели да произнесе името ми:
— Значи, си отивате завинаги, Фериде ханъм?
Въпреки че минутата на раздялата тегнеше като облак върху мен, не можах да сдържа усмивката си.
— Вече няма връщане назад.
Той не отговори нищо, издърпа ръката си и слезе тичешком по стълбата.
Много обичам да пътувам по море. Все още с удоволствие си спомням онова пътуване с ординареца на баща ми, когато бях шестгодишно момиченце. Параходът, хората в този параход и дори Хюсеин са забравени. От това пътуване у мен е останало горе-долу нещо подобно на онова, което може би остава в главата на птица, прелетяла безкрайна морска шир: опиянението от полета в синия простор, пълен с играещи отблясъци. Въпреки изумителното влияние на морето върху мен, не можах да издържа на палубата и когато параходът минаваше край Сарайбурну, слязох в кабината. Кутията, която ми бе донесъл Шахаб ефенди, стоеше върху куфара ми. Полюбопитствах да видя какво има в него и го отворих. Една кутия фондан… Обичам тези бонбони най-много от всичко на света.
Взех един от бонбоните на дребничкия писар я го поднесох към устата си. И в този миг от очите ми бликнаха сълзи. Защо плачех така, не зная. Колкото се мъчех да се овладея, толкова повече напираха сълзите и задушаваха гърдите ми. Неволно грабнах кутията и я хвърлих в морето през малкото прозорче на кабината, сякаш безпричинната ми мъка се дължеше на тези бонбони.
Да, не би могло да има нищо по-безсмислено от тези сълзи. И все пак дори сега, когато пиша тези редове, през ресниците ми се процеждат сълзи, падат върху хартията на тетрадката пред мен и образуват набъбнали мокри петна по нея.
Дали това не е от дъжда, който вали навън тихо и безшумно? Как ли изглежда сега Истанбул? Дали и там вали дъжд? А може би градината в Козятаъ сега се къпе в сребърни лунни лъчи?
О, Кямран, мразя те, мразя и местата, където живееш!
Когато се събудих тази сутрин, видях, че дъждът, който валя в продължение на много дни, е спрял. Облаците се бяха разпилели. Само на места, под високите планински върхове, които се виждаха от моя прозорец, димеше тънък слой мъгла.
Снощи съм забравила да затворя прозореца, преди да си легна. Слънчевите лъчи, които падаха върху покривката на леглото и върху косите ми, трептяха като жълти златни люспи и тихият утринен вятър ги пилееше.
През тези пет дни бях доста разстроена. Събудих се по някое време през нощта и усетих, че бузите ми са мокри като осланени листа. Възглавницата също беше мокра. Бях плакала! А сега няколкото слънчеви лъча ме изпълниха с радост, събудиха надежди в мен и придадоха на тялото ми онази лекота, с която се събуждах всяко пролетно утро в училищния пансион.
Невъзможно беше днешният ден да не ми донесе някоя приятна вест. Вече не се боях от нищо. Скочих с радост от леглото си, застанах пред малката старомодна мивка и започнах да се мия.
Тръснах глава също като птичка, която току-що е гмурнала главичката си в някоя чиста локва, а пръските летяха наоколо и падаха върху огледалото пред мен.
На вратата се почука лекичко и се разнесе гласът на Хаджи Калфа:
— Добро утро, госпожице учителко, тази сутрин пак си подранила.
— Бонжур, Хаджи Калфа, вярно е. Как разбра, че съм се събудила? — отвърнах весело.
Хаджи Калфа се засмя:
— Ами че от одеве си подсвиркаш като някоя птичка!
Наистина и аз самата започвам да вярвам, че имам някаква прилика с птиците.
— Да ти донеса ли закуската?
