— Не може ли да не закуся днес?
Гласът му този път прозвуча сърдито:
— Не, не може. Не позволявам. Нито излизаш, нито се забавляваш, само си седиш в стаята като някой затворник. Ако отгоре на това решиш и да не се храниш, ще заприличаш на съседката отсреща.
За да не чуе въпросната съседка последните му думи, Хаджи Калфа сложи устата си на ключалката и понижи глас.
Колко добри приятели станахме с този Хаджи Калфа! Първата сутрин се облякох веднага щом се събудих, взех чантата си под мишница и заскачах надолу по стъпалата на хотела. Хаджи Калфа, застанал при малкия басейн с обичайната си бяла престилка, чистеше едно наргиле.
— Здравей, Фериде ханъм, защо си станала толкова рано? Мислех, че си уморена от пътя и ще спиш до обяд — каза Хаджи Калфа така непринудено, сякаш бяхме приятели кой знае откога.
— Нима е възможно? Може ли учителка, която има служебни задължения, да спи до обяд? — отговорих аз засмяно.
Хаджи Калфа остави наргилето и сложи ръце на кръста си.
— Гледай я ти нея! — засмя се той. — Самата тя още е дете, а запрашила към училището да учи децата.
В онази минута, когато получих заповедта за назначение от Министерството на просветата, се бях заклела, че ще престана да върша детинщини. Но Хаджи Калфа се държеше така, като че говореше с дете. Затова аз също като децата подхвърлих чантата си като топка във въздуха и отново я хванах.
Това окончателно развесели Хаджи Калфа. Той плесна с ръце и започна да се смее високо:
— Нима е лъжа? Ти самата си още дете!
Не знам доколко е правилно да бъда толкова интимна с един камериер, но и аз прихнах да се смея и започнахме да говорим за това-онова.
Хаджи Калфа за нищо на света не искаше да ме пусне на училище, без да съм закусила.
— Не може да се блъскаш гладна чак до вечерта с тези немирни малчугани, разбра ли, госпожице? Ще ти донеса сирене и мляко. Пък и освен това днес е първият ден, не е наложително да бързаш — каза той и насила ме накара да седна при басейна.
В този ранен час дворът на хотела беше безлюден.
— Молла, донеси един истанбулски симид и мляко на нашата учителка — извика той към един от отсрещните дюкяни, а след това се обърна към мен: — Ама да знаеш, че млякото на Молла е мляко, а не вода от наргиле като вашето, истанбулското.
Според твърдението на Хаджи Калфа този Молла хранел кравите си лете и зиме само с круши, затова неговото мляко имало аромат на круши.
Старият арменец ми намигаше, като разказваше това, и добави с присмех:
— А и самият Молла понамирисва малко на круши.
Докато закусвах при басейна, Хаджи Калфа плакнеше наргилетата и ме занимаваше с нескончаемите градски клюки. Ах, боже, какво ли не знаеше този човек! Особено добре беше осведомен за учителите, знаеше дори кой колко чифта дрехи има.
— Почакай малко, ще те заведа. Училището не е далеч, но улиците са много объркани, ще се загубиш — каза той, когато станах да вървя, закуца пред мен и ме заведе чак до зелената дъсчена порта на прогимназията. Без негова помощ наистина щеше да ми е трудно да я намеря.
Трябва да разкажа най-подробно за инцидента, който преживях този ден в училище.
Колкото и мизерен вид да имаше, аз престъпих прага на това училище с твърдото намерение да го обичам. В будката на портиера нямаше никой. Когато пресичах двора, срещнах жена, старателно забулена с домашно тъкано наметало на карета и двоен воал на лицето. Тя се готвеше да излиза с кожена чанта в ръка. Като ме видя, спря се и започна да ме оглежда внимателно.
— Какво обичате, госпожице?
— Искам да видя директорката.
— По работа ли? Аз съм директорката.
— Ах, така ли! Аз съм Фериде, вашата нова учителка по география и рисуване. Вчера пристигнах от Истанбул.
Директорката с домашно тъканото откри лицето си. Огледа ме внимателно от глава до пети и каза с колебание:
— Да няма някаква грешка, дете? Действително при нас имаше вакантно място за учител по география и рисуване, но преди седмица ни изпратиха учителка от Гелиболу.
Обърках се.
— Не може да бъде, госпожо. Мен ме изпращат от Министерството на просветата. Заповедта е в чантата ми.
Директорката вдигна вежди чак до средата на своето ниско, сплеснато чело и каза, като ме гледаше учудено в лицето:
— Боже господи! Дайте да видя вашата заповед.
Жената прочете заповедта няколко пъти, погледна датата на издаването и каза, клатейки глава:
— Понякога стават такива грешки. Назначили са ви и двете на едно и също място, без да забележат това. Горката Хурие ханъм!
— Коя е тази Хурие ханъм, госпожо?
— Другата учителка, която дойде от Гелиболу. Една тиха, добра женица… Не й понасял тамошният климат и поискала да я преместят тук. Писано й било да има проблеми, бедната.
— Не само тя, но и аз изпадам в трудно положение.
— Да, и това е вярно. Но не бива да тревожим тази бедна жена, докато не изясним окончателно въпроса. Тъкмо отивам по работа в отдел „Просвета“. Хайде, елате с мен. Да видим, може би ще намерим някакъв изход.
Началникът на отдела беше недодялан, флегматичен човек, който слушаше посетителите със затворени очи, сякаш спеше, и говореше на пресекулки, като че ли бълнуваше.
Той ни изслуша с отегчение и заговори бавно:
— Какво мога да направя? Така е станало. Трябва да пишем в Истанбул и да чакаме отговор.
— Заповедта на тази госпожица е с по-късна дата. Следователно трябва да считаме, че тя е валидна — каза секретарят на отдела, грамаден човек, когото отначало взех за кочияш, като видях червения пояс, който се подаваше изпод късата му жилетка.
Началникът се замисли така, сякаш се беше унесъл в сън, и най-после отсъди:
— Не. Действително е така, но няма заповед за освобождаване на другата. Ще питаме министерството. Ще получим отговор до деветдесет дена. А дотогава вие се разпореждайте, госпожо директор.
Тръгнах пак подир директорката с домашно тъканото наметало, минах през същите криви улици и се дотътрих до училището. По-добре да си бях отишла в хотела!
Хурие ханъм беше черничка, нервна и дребна женица на около четиридесет и пет години. Когато научи за проблема, лицето й почерня още повече, очите й се разшириха, вените от двете страни на тънката й шия се издуха. После се разписка с тънкия си глас. „Горко ми! И това ли трябваше да ми се случи?“, рече и припадна.
В учителската стая настъпи суматоха. Една стара учителка с очила гонеше учениците, които се струпаха на вратата, като се мъчеше да ги изтика навън.
Колежките бяха положили Хурие ханъм по гръб и мокреха лицето й с напоена с вода и оцет кърпа. Разкопчаха яката на фланелата й и започнаха да разтриват гърдите й, по които имаше червени петънца, причинени от бълхи.
Стоях в единия ъгъл на стаята с чанта в ръка, гледах объркана и не знаех какво да правя.
Учителката, която преди малко разгони децата пред вратата, ме погледна сърдито над очилата си и каза:
— Просто съм изумена от твоята нечовечност, дете! И още се смееш!
Тя имаше право. За съжаление бях се усмихнала неволно. Откъде да знаеше тази жена, че се присмивам не на нея, а на моята обърканост?
Оказа се, че се смея не само аз. Смееше се и една висока млада учителка с черни остри очи. Тя се
