доближи до мен и ми прошепна:
— Тези, които не я познават, биха помислили, че мъжът й се е оженил повторно и е довел в къщи още една жена. Това не е припадък. Кълна се, че го прави от злоба.
Хурие ханъм беше отворила очи. По носа и по бузите й се стичаше вода. Тя шумно се оригваше, сякаш в стомаха й се взривяваше барут, и клатеше глава на две страни.
— Ах, приятелки, какво става с мене? Това ли трябваше да ми се случи на моите години? — викаше тя, като постепенно повишаваше глас.
„Език мой, враг мой“ — казват хората. Отново проявих несъобразителност. В желанието си да бъда учтива, попитах съвсем неуместно: „По-добре ли сте сега?“ Защо ми трябваше да питам? Хурие ханъм избухна. Каза ми какво ли не: била съм посегнала на живота й, и отгоре на това съм питала как е, какво безочие, безсрамие и невъзпитание било това от моя страна.
Спотаих се в един ъгъл и затворих очи от срам. Учителките напразно полагаха усилия да успокоят Хурие ханъм. Тя крещеше все по-силно и по-силно и редеше думи, които не трябва да се изговарят не само в една средищна прогимназия, но и в най-затънтената улица. По лицето ми се познавало що за стока съм била, за да й взема хляба от ръката, кой знае в министерството с колко души…
Пред очите ми причерня, тялото ми беше ледено, зъбите ми тракаха. Най-лошото бе, че другите учителки се държаха така, сякаш я оправдаваха.
Изведнъж на масата сред стаята се стовари нечий юмрук, от който издрънчаха чашите и гарафите.
Това бе направено от младата учителка с черните остри очи, която преди малко се беше смяла заедно с мен. Сега тя приличаше на разярена лъвица.
— Госпожо, каква директорка сте вие? — викаше тя пламенно. Гласът й ставаше все по-висок и по- хубав. — Как позволявате тази жена да посяга на добродетелта на една учителка? Къде се намираме? Ако й позволите да каже само още една дума, ще влача по съдилищата не нея, а вас. Къде мисли, че се намира тази жена?
Тя тропна с крак и се нахвърли върху другите учителки:
— Браво на вас, колежки, много добре. Значи, вие можете с усмивка да слушате тук, в училището, обидни думи, отправени към ваша колежка, така ли?
Само за миг в стаята се възцари пълна тишина. Но Хурие ханъм, която разбра, че ще остане сама, започна отново да припада и да плаче. Изглежда, че вече беше дошло време за влизане в час. Учителките награбиха тетрадки, учебници, кошчета за ръкоделие и напуснаха стаята.
— Чакам ви в моя кабинет — каза директорката и излезе.
След малко в стаята останахме само двете с девойката, която ме бе защитила. Счетох за свой дълг да й благодаря.
— Съжалявам. Изнервихте се заради мен.
Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво значение има това?“, и се усмихна.
— Нарочно го направих. Такива трябва да се сплашват от време на време. Иначе ще ти се качат на главата. Какво да се прави. Ще се видим след часовете.
Отидох до вратата на директорката, но не ми се искаше да вляза вътре. Беше ми противно да говоря отново по този въпрос. Ръцете ми се бяха отпуснали, чантата ми тежеше. Напуснах училището, без да се обадя на никого, и се върнах в хотела.
Щом ме видя, Хаджи Калфа с огорчение вдигна ръце и заговори:
— Ах, госпожице, ах! Какво ти се случи!
Оказа се, че той е запознат със случилото се не по-зле от мен. Как беше успял да се осведоми за толкова кратко време?
— Слушай, дете! Отваряй си очите на четири. Да не би да те излъжат, че уж са писали до Истанбул. Ако имаш някой познат в министерството, веднага да пишем.
Отговорих му, че не познавам никого освен един възрастен поет, който ме е препоръчал на министъра. Като чу името му, Хаджи Калфа се зарадва като дете.
— Боже, та това е моят благодетел! Преди време беше директор на тукашната гимназия. Той е по-скоро ангел, отколкото човек. Пиши му, дете, пиши му. И ако ме обичаш, предай му поздрави от мен. „Твоят предан слуга Хаджи Калфа целува благословените ти ръце…“ — така му пиши!
Горкият Хаджи Калфа през час, през два се качваше на горния етаж, като влачеше куция си крак, за да ми носи най-различни новини: „Тя има права — казва господин прокурорът. — Да не се бои, да настоява пред началника на просветата.“ Или: „Общинският инженер утре щял да замине за Истанбул и обещал да се отбие в министерството.“
Колко интересен град! Само след няколко часа нямаше човек, който да не е научил за скандала. В кафенето на хотела се говореше само за това.
— Каква е тази работа, Хаджи Калфа? — рекох аз. — Тук всеки се познава с всеки!
Старецът се почеса по врата.
— Градчето е малко като длан. Къде ще намериш такъв благословен град като Истанбул? Ако това се беше случило там, никой нямаше да узнае. Тук стават много клюки. Би трябвало да ти е известно. Един съвет от мен: бъди примерна, бъди благоразумна, не ходи с открито лице в чаршията и пазара. Току-виж (ах, боже, как странно произнесе той думата току-виж), ти излязъл късметът, ако е рекъл господ. Преди тук имаше една учителка. Арифе ханъм се казваше. Председателят на съда се ожени за нея. Сега с едната си ръка бърка в маслото, а с другата в меда. Да даде всевишния такова щастие и на теб. Но хубава ли беше? Къде ти! Обаче беше целомъдрена, сериозна. Няма нищо по-скъпо от честта на този свят.
С всеки ден доверието и благосклонността на Хаджи Калфа към мен растяха. Всеки ден той носеше по нещичко от къщи и украсяваше стаята ми: дантела, покривка за чаша, бродирана кърпа за лице, плетено ветрило с рисунки и други подобни неща.
Понякога, когато бъбрехме с него, отдолу се чуваше един глас като йерихонска тръба:
— Хаджи Калфа, къде, по дяволите, отиде пак?
Това беше гласът на господаря му, собственик на хотела.
В такива случаи старецът винаги отговаряше тихо и напевно:
— Бабината ти трънкина… Хаджи Калфи да ти се стоварят на главата…
А после се обаждаше:
— Идвам, идвам, имам малко работа.
Освен Хаджи Калфа в хотела имах и приятелка: около четиридесетгодишна жена от Битоля.
Ето как започна нашето приятелство с нея.
Бях започнала да нареждам вещите си първата вечер, след като отседнах в хотела. Чух леко скърцане на вратата. В стаята влезе една жена с жълта басмена рокля и забрадка от зелен креп.
— Вие сте добре, слава богу! Добре дошла, дете — заговори тя още от вратата.
Белосаното й слабо лице приличаше на разкъртена стена, дупките на която са замазани с вар. Веждите й, боядисани с чернилка, и черните й зъби правеха това лице страшно като череп.
— Благодаря, госпожо — отговорих малко изненадана.
— А къде е майка ви?
— Каква майка, госпожо?
— Учителката… Вие не сте ли дъщеря на учителката?
Не можах да се въздържа и се засмях.
— Не съм дъщерята на учителката, а самата учителка.
Жената подгъна крака, като че ли се готвеше да клекне, и плесна коленете си с ръце.
— Боже господи! Вие ли сте учителката? Никога досега не съм виждала толкова малка като кутрето ми, и толкова млада учителка. Мислех, че сте някоя зряла и мъдра учителка.
— Вече се въдят и такива като мен, госпожо.
— Да, разбира се… Какво ли няма на този свят! Ние сме в тази стая отсреща. Приспах децата и рекох да дойда да ви кажа „добре дошли“. Да ми са живи и здрави, денем имам грижи с децата. В този час те заспиват, а мен ме наляга мъка. Самотата е единствено за великия аллах, не е ли така, сестрице? Мисля, мисля, пуша цигара след цигара… И така карам чак до сутринта. Аллах ви изпрати, сестрице. Ще си кажем две думи, ще ми олекне на душата.
Отначало ме наричаше „дете“, когато разбра, че съм учителка, обърна на „сестрице“.
