— Заповядайте, седнете! — казах, като й посочих стола, а аз седнах на края на леглото и заклатих крака.
— Не мога да седя удобно на стол, сестрице — рече битолчанката и седна по странен начин долу до краката ми, като изправи колене нагоре. После извади от джоба на роклята си тенекиена кутия за тютюн, започна да свива дебели цигари и подаде една на мен.
— Благодаря, не пуша, госпожо — казах.
— И аз не пушех, но скръбта, мъката ме принудиха — обясни тя.
Моята съседка беше много нещастна. Била дъщеря на виден човек в Битоля, имали лозя, градини, добитък. В техния дом винаги се хранели четири-пет бедняци. Искали я много видни бейове в Битоля. Но тя била непрактична, настоявала да се омъжи непременно „за офицер със сабя“. Искаше й се майка й да я била напердашила хубаво, и да я омъжи за някого от онези бейове. Но откъде да знаела бедната старица какво ще й се случи? Взела, че дала единствената си дъщеря на един лейтенант, който нямал нищо друго освен сабята на кръста си. До хюрриета20 живеели горе-долу добре. На 31 март мъжът й заминал за Истанбул с действащата армия. Отишъл и повече ни се видял, ни се чул. Нито се върнал, нито й писал. Най-после един ден научила от някакъв познат, който се завърнал от Истанбул, че мъжът й се намирал в град Б., където се оженил. Е, може, нашата религия позволява до четири жени. Моята бедна съседка поплакала малко, потъгувала, а после прибрала трите си деца и дошла тук. Но мъжът й никак не бил доволен от тази работа. Той не искал да види нито жената, за която на времето се оженил с големи молби, нито пък любимите си деца и настоявал да се върнат отново в Битоля. „Аз съм твоя жена от толкова години, не ме измъчвай!“, падала тя в краката му и се молила като куче, но той за нищо на света не се съгласявал да я остави при себе си.
Като изслушах този дълъг разказ, не се стърпях:
— Мила госпожо, защо държите толкова на един мъж, който не ви иска? Ако той ви е отритнал, отритнете го и вие и толкоз.
— Ех, сестрице, той е първият, когото съм обичала. Толкова години сме делили обща възглавница. Лесно ли е да се разделиш с мъжа си? — каза битолчанката с усмивка, в която се четеше съжаление към мен, невежата. Тя издекламира с треперещ глас стиха: „Майка си давам, либе не давам“.
— Как може една жена да обича мъж, който й изневерява и я мами? Не мога да разбера! — казах с раздразнение.
Тя се усмихна горчиво, като показа черните си зъби.
— Вие сте още твърде млада, почти дете, сестрице. Не сте патили и не знаете какво е мъка. Дано аллах не ви даде такива злини.
— Познавам девойка, която узна само два дни преди сватбата си, че годеникът й й изневерил с друга жена, захвърли пръстена в лицето на този лош човек и избяга в чужд град.
— Тази девойка положително се е разкаяла, сестрице. Жал ми е за нея. Нейното изтерзано от раздялата сърце сигурно страда много. Ти не си ли чувала, сестрице, за хора, поразени от куршум? Някои не разбират, че са поразени, продължават да тичат, мислят, че ще се спасят с бягство. Раната не боли, докато е топла, сестрице. Но започне ли да изстива, ще видиш, че тази девойка ще съжалява и ще се вайка.
Скочих от леглото с гняв и започнах да ходя из стаята. Дъждът шибаше прозорците, навън се носеше глух вой на куче. Моята съседка от Битоля въздъхна дълбоко и продължи.
— Аз съм в чужд край. Нямам власт и нищо не мога да направя. Ако бях в Битоля, щях да измъкна съпруга си от ръцете на тази развратница само за два дни.
С удивление вперих очи в нея:
— Как щяхте да направите това?
— Тази развратница със сигурност му е направила магия, вързала езика, затворила устата му. Но битолските баячи са по̀ майстори. Само три меджидиета21, не повече, могат да измъкнат мъжа ми от ръцете на тази жена и да го върнат отново при мен.
И битолчанката започна да ми описва надълго и нашироко румелийските баячи.
— Има един албанец, Ариф ходжа се казва, който е успял да превърне с разни заклинания едно свинско ухо в далекоглед. Ако някоя жена погледнела през този далекоглед само веднъж своя мъж, колкото и безпътен да бил той, веднага тръгвал по правия път, защото всички жени му изглеждали като свине.
Ариф ходжа поставял понякога карфица в парче сапун и го заравял в земята, като изговарял разни заклинания и духал върху него. Врагът на човека се топял, както сапунът в земята, топял се и отънявал като иглата и конеца, просто докато си седял.
Горката женица свиваше цигара след цигара от своята тенекиена кутия, пушеше непрестанно, разказваше разни истории и описваше как се правят магии.
Какви празни и жалки приказки! Особено тази за раната, която започвала да боли, когато изстинела! Нима страдам за онзи злодей? Нима мисля за него?
Белилото и червилото, които покриваха на дебели пластове лицето на моята съседка от Битоля, боядисаните й черни вежди, които напомняха дръжки на казан, извитите черни кръгове, които опасваха като зловещи обръчи хлътналите й очи, отначало бяха предизвикали чувство на отвращение у мен. Но когато разбрах, че това са хитрости, до които прибягва, за да стане по-красива, с цел да върне отново своя мъж при себе си, сърцето ми се сви.
— Крада от залъка на децата си, за да се харесам на мъжа си, купувам пудри, червила, бои за коси и се издокарвам като млада булка, но нищо не помага. Той е омагьосан! — каза бедната жена.
От този ден насам вратата на стаята ми от време на време поскърцва и разбирам, без да обръщам глава, че това е тя.
— Заета ли си, сестрице? Може ли да вляза за малко?
Самотата ми е дотегнала толкова много, че този глас просто ме радва. Оставям писалката, раздвижвам няколко пъти заболелите ме пръсти и с удоволствие се приготвям да слушам историята на досадната любов на моята съседка, макар че вече я знам наизуст.
Гледката на планината, която се изправя като стена срещу моя прозорец, през първите дни ме забавляваше. Но и тя започна да ми дотяга. Каква полза, когато човек не може да броди сред мъглите и вятъра с разпилени коси и развети поли по тези склонове, да скача и се радва като яре по тези стръмни скали?
Къде са онези дни, когато скитах по цели часове из полето и плашех птиците, като удрях със сопа плетовете покрай градините или хвърлях камъни по гъстите листа на дърветата! А исках да дойда в Анадола именно за това.
Още от малка много обичам да рисувам. Рисуването е почти единственият предмет, по който получавах отлични оценки. Колко съм мъмрена и наказвана заради рисунките, които съм правила с черен или цветен молив по чистите стени на стаите във вилата и по мраморните подставки на статуите в училище! На тръгване от Истанбул бях сложила в чантата си цял куп хартия за рисуване и цветни моливи.
През дните на самота в хотела, когато ми омръзнеше да пиша, започвах да рисувам и това беше приятно забавление за мен. Дори се опитах да направя два портрета на Хаджи Калфа, единия — с чер молив, а другия — с акварел.
Не знам до каква степен имаше прилика между него и рисунките, но той се позна ако не по чертите на носа и очите, поне по кръглата гола глава, по дългите мустаци, по бялата престилка и остана възхитен от моето майсторство.
Човекът се разтича, обиколи чаршията и пазара, купи на дъщеря си евтин атлаз, копринено кадифе и разноцветни мъниста, за да бродира рамки за портретите.
Най-после, като видя, че тъгувам много, той ме покани на гости. Благодарение на пестеливостта на жена си Хаджи Калфа бе направил къща като кутийка и през свободното си време с помощта на децата си бе успял да я боядиса в зелено.
Къщата му е на брега на пропаст. Тази пропаст е толкова дълбока, че ако се подпрете с ръце на обвитата с бръшлян дъсчена ограда на градината и погледнете надолу, ще ви се замае главата. Колко приятно прекарах в тази градина няколко часа сред семейството на Хаджи Калфа!
Неврик ханъм била от Саматия. И тя като мъжа си беше простичка, но добродушна и чиста. Когато ме видя, не се стърпя, прегърна ме и възкликна: „Вие носите дъха на Истанбул, малка госпожице!“ Винаги когато си спомнеше за Истанбул, очите й се насълзяваха и мощните й гърди, изпълнени с мъка, изпускаха дълбоки
