— Дъще, от министерството все още нямаме отговор. Не мога да преценя какво ще наредят, но ми се струва, че ще се застъпят за Хурие ханъм, която има по-дълъг учителски стаж. Вие ще изпаднете в затруднение, в случай че получим неблагоприятен за вас отговор. Имам предложение за разрешаване на този въпрос. На един-два часа разстояние оттук има община, която се казва Зейнилер. Въздухът и водата й са хубави, природата прекрасна, хората добри и справедливи, с една дума — място като рай. Там има едно фондационно училище. Миналата година положихме доста усилия, за да го ремонтираме и възобновим. Успяхме да набавим доста учебни помагала и да отстраним редица недостатъци. В училището има и квартири за учителите. Сега имаме нужда от трудолюбив и самоотвержен учител. Много ми се иска да изпратя там някоя забележителна девойка като вас. Мястото наистина е хубаво. В същото време ще направите неоценима услуга на родината. Вярно е, че заплатата ще е по-ниска от сегашната. Но за сметка на това цените на месото, млякото, яйцата и прочие са несравнимо по-ниски от тукашните. Ако желаете, там ще можете дори да спестите доста пари. Впрочем още при първия удобен случай ще увелича заплатата ви и ще я изравня със сегашната. В такъв случай ще бъдете по-добре и от директора на тукашната гимназия.
Не знаех как да отговоря на това предложение и мълчах.
— В онова училище има една стара жена — продължи началникът. — Тя преподава и в същото време прислужва в училището. Една тиха, набожна женица. Само че тя не познава новите методи на преподаване. Там вие ще трябва да й помогнете. Ако въпреки всичко Зейнилер не ви хареса, пишете ми. Ще се погрижа да ви назнача тук на някое подходящо място. Но след като видите онези места, вие няма да се съгласите да дойдете в града, дори да бъдете назначена тук.
Въздухът — хубав, природата — хубава, храната и облеклото — евтини, хората — добри. Също като швейцарските села! Какво друго може да си пожелае човек?
Във въображението ми се оживиха слънчеви улици, сенчести градини, реки и гори, сърцето ми заби силно. Но въпреки това не посмях да кажа изведнъж „да“. Трябваше да се посъветвам с Хаджи Калфа.
— Разрешете ми да ви отговоря след два часа, господине.
Началникът като че ли се посъживи малко:
— Моля ви, дете, тази работа е спешна. Има и други кандидати. Ако изпуснете мястото, не бива да се сърдите.
— Тогава само един час, господине — казах аз.
На излизане от кабинета на началника се сблъсках с моята съперница Хурие ханъм. Преди няколко дни научих пак от Хаджи Калфа, че в град Б. ни наричат „двете съпернички“. Тази жена ме беше изплашила толкова, че щом съзрях лицето й, загубих самообладание, престорих се, че не съм я видяла, и се опитах да се измъкна набързо оттам. Но тя ми препречи пътя, хвана ме за ръкава на наметалото като нахален просяк и започна да ми говори:
— Ханъм ефенди, дете, преди няколко дни се държах много грубо с вас. Бих искала да ми простите. Изпуснах си нервите, тази история доста ми се отрази. Ах, дете, ако знаехте колко съм страдала досега, щяхте да ме съжалите. Във всеки случай ви моля да ме извините за моето неприлично държане.
— Няма нищо, госпожо — казах уплашена и се опитах да мина.
Но не знам защо, тя беше решила да не ме остави. Най-напред се оплака от живота си и ми разказа, че хранела пет гърла, които щели да останат на улицата и да просят, ако останела без работа.
Хурие ханъм се горещеше все повече и повече и молеше за прошка по отвратителен начин, като непрестанно повишаваше глас. Просто не знаех какво да отговоря и какво да правя.
Но най-лошото бе, че всеки неволен свидетел на тази странна комедия идваше при нас и наоколо се образуваше кръг от служещи в канцелариите, секретари, чираци с престилки, които разнасят кафе и шербет.
Лицето и ръцете ми пламтяха. Потъвах в земята от срам.
Сега започнах да се моля аз:
— Моля, госпожо, говорете по-тихо. Всички ни гледат.
Но тя сякаш напук викаше още по-високо. Сега плачеше, скубеше косите си и късаше копчетата на яката си, посягаше да целува ръцете и краката ми.
С ужас забелязах, че броят на хората около нас расте. Бяхме обградени от такава тълпа, каквато се събира по улиците на Истанбул около кресливите еснафи, които вадят зъби на улицата, продават сапун за чистене на мазни петна или лекарство против мазоли.
Наоколо започнаха да се подхвърлят думи: „Горката, жалко за нея. Не разплаквай бедната жена, малка госпожице!“ А един едър ходжа със зелена чалма и бяла брада, който сякаш изникна от земята, се обърна направо към мен:
— Дъще, религията и човещината повеляват да уважаваш и подпомагаш старите хора. Моля те, не отнемай хляба на тази женица. Така ще зарадваш и аллаха, и пророка. Бог е милостив. Той непременно ще ти отвори някоя друга врата от своята невидима съкровищница.
Загърната в своето наметало, треперех и в същото време се обливах в пот.
— Така е, така е — обади се от другата страна един кафеджия, който тракаше с железните щипки в ръцете си. — Ти можеш да си изкараш хляба по всякакъв начин!
Част от насъбралите се започнаха да се смеят на висок глас. В този момент се показа и секретарят с червения пояс. Той хвана кафеджията за яката и го изхвърли от стъпалата, като извика:
— Безсрамник, ще ти строша зъбите!
Защо се смееха? Това, което каза кафеджията, не се различаваше от онова, което каза ходжата.
Хурие ханъм плака толкова много, скандалът стана толкова голям, че бях готова да дам живота си, само и само да се спася от това срамно положение.
— Добре, добре, нека бъде тъй. Но, за бога, пуснете ме — казах най-после аз, измъкнах със сила крака си, който се мъчеше да целува навелата се до земята Хурие ханъм, и се върнах в стаята на началника.
Малко след това ме накараха да подпиша документ, че се отказвам по собствено желание от мястото си в средищната прогимназия и се кандидатирам за учителка в село Зейнилер.
За по-малко от час всички формалности бяха изпълнени и началникът на просветата, дето го мързеше да мръдне от мястото си, отиде с кола до конака на кмета и донесе заповедта ми подписана.
Документите, които понякога се подхвърлят от маса на маса цели месеци, при добра воля се оформят толкова бързо…
Когато се върнах в хотела, Хаджи Калфа ме посрещна на вратата:
— Мислиш, че не знам, като криеш от мен ли? Хайде, честито! — каза той с глас, в който се четеше и укор, и радост.
— Какво знаеш?
— Че е дошла заповедта ти, душичке…
— Каква заповед, Хаджи Калфа?
— Оставили са те в средищната прогимназия, а на Хурие ханъм са й посочили вратата, душичке!
— Имаш грешка, Хаджи Калфа. Досега бях при началника на просветата. Няма такова нещо.
Старият човек ме изгледа подозрително:
— Не, заповедта е дошла снощи. Източникът ми е сигурен. Значи началникът е скрил от теб. Да няма нещо гнило тук? Хайде, разказвай!
Разказах на Хаджи Калфа цялата история на един дъх, като се подигравах с неговата наивна мнителност, извадих заповедта от чантата си и я размахах в ръката си.
— Какво щастие, Хаджи Калфа. Отивам на едно място, което е същинска Швейцария!
Докато ме слушаше, големият нос на Хаджи Калфа се изчервяваше като гребен на петел. Той започна да пляска с ръце и да се вайка:
— Какво направи, неопитно момиче, какво направи? Значи, най-после те вкараха в капана? Веднага иди и хвани началника за гърлото!
Отново свих рамене.
— Няма смисъл, мили Хаджи Калфа. Не се измъчвай толкова. Ще се разболееш.
Човечецът наистина имал право да се ядосва и да се тревожи за мен. Надвечер работата се изясни с всички подробности. Началникът на просветата бил на страната на Хурие ханъм. В писмото, което написал до министерството, изтъкнал, че тя има по-дълъг учителски стаж и поискал моето преместване на друго място. Но, кой знае защо, министерството предпочело да остави мен и сметнало за по-подходящо да
