връщайте това момиче с празни ръце.
Началникът се замисли, като въсеше вежди и подръпваше брадата си.
— Много добре, но ми се струва, че нашите не признават дипломите на това училище.
После той удари масата с ръка, като че ли изведнъж се бе сетил за нещо:
— Дете, ти вероятно искаш преподавателско място по френски език в някоя прогимназия в Истанбул. Ще ти кажа какво трябва да направиш. Ще отидеш право в Истанбулската инспекция по просветата…
— В никакъв случай не искам да остана в Истанбул. На всяка цена искам да отида в някой вилает — прекъснах го аз.
— Ама че го каза! — възкликна изумен началникът. — За пръв път виждам учителка, която иска да отиде доброволно в Анадола. Ти знаеш ли колко ни е трудно да изпращаме учителите вън от Истанбул? Какво ще кажеш, Наиме ханъм?
Събудих подозренията на началника. Той започна да ме разпитва хитро и да ми задава въпроси за моето семейство. Видях се в чудо, докато го склоня.
Най-после той извика, без да става от мястото си:
— Шахаб ефенди!
На вратата се появи дребничък и хилав млад мъж.
— Виж какво, Шахаб ефенди, иди с това момиче. Тя иска да стане учителка в Анадола. Напиши една чернова на молба и ми я донеси.
Смятах въпроса почти за решен. Искаше ми се да се хвърля на врата на началника и да го целуна по бялата брада. Шахаб ефенди ме настани до една маса, която беше в голям безпорядък, започна да ме разпитва за разни неща, които му бяха необходими за написване на черновата, и да отбелязва отговорите ми върху късче хартия. Този бедно облечен чиновник с болнаво лице имаше срамежлив и уплашен вид. Когато ме поглеждаше при задаване на въпросите, клепачите му потрепваха.
Двама писари на средна възраст, които бяха застанали прави до прозореца и тихо разговаряха помежду си, поглеждаха от време на време крадешком към нас.
— Шахаб, ти днес доста си изморен. Остави тази молба, ние ще я напишем — каза единият от тях.
Но мирува ли моят език, да го вземат мътните, особено когато съм в настроение?
— Изглежда, че в това учреждение се пазите взаимно — казах ни в клин, ни в ръкав.
Шахаб ефенди се изчерви като рак и наведе глава. Дали не бях изтърсила някоя глупост? Ония на прозореца се смееха. Не чух добре какво си казаха, но до слуха ми достигнаха думите на единия: „Тази учителка е доста нахална и отракана.“ Какво значеха тези думи? Какво искаха да кажат господата?
Черновата на моята молба ходи при началника и се връща няколко пъти. Беше доста нашарена с червено мастило, преди да бъде преписана на чисто.
— Е, дете — каза началникът. — Дай боже да стане. Ще ти помогна, колкото мога.
Не се осмелих да попитам нищо повече, тъй като имаше други хора. Не знаех на кого трябва да оставя молбата и какво да му кажа. Започнах да се оглеждам, за да видя отново Наиме ханъм, и забелязах Шахаб ефенди.
Дребничкият писар чакаше някого на стълбището. Когато срещнахме погледите си, той наведе глава. Личеше, че иска да ми каже нещо, но не смее. Спрях, когато минавах край него:
— Съжалявам, днес ви създадох доста главоболия, но ще благоволите ли да ми кажете къде да занеса това?
Той отговори, без да вдига очи. Гласът му трепереше леко, сякаш молеше за моето благоволение.
— Уреждането на формалностите е трудна работа, сестро. Ако ми разрешите, ще се заема с вашата молба. Вие не се безпокойте. Отбивайте се само от време на време в канцеларията.
— Кога да дойда?
— След два-три дена.
Отчаях се, когато чух, че работата ще продължи два-три дена. Но тя се проточи цял месец. Ако не бяха усилията на бедния Шахаб ефенди, можеше да се забави и повече.
Чувала съм разни неща, но е оказа, че и между мъжете се срещат доста порядъчни и отзивчиви хора. Никога няма да забравя услугата, която ми направи този момък. Той тичаше още щом ме види на вратата и ме чакаше на стълбището.
Когато бързаше нагоре-надолу с моите книжа в ръка, просто ми идеше да потъна от срам и не знаех как да му благодаря.
Един ден дребничкият писар беше с превързано гърло. Той се задушаваше от кашлица, гласът му беше пресипнал.
— Болен ли сте? Защо сте дошли на работа в това състояние? — попитах аз.
— Защото знаех, че днес ще дойдете за резултата — отговори той.
Неволно се усмихнах. Това можеше ли да бъде причина?
— Разбира се — продължи с пресипнал глас Шахаб ефенди, — имам и друга работа. Нали знаете, започва новата учебна година.
— Ще ме зарадвате ли с нещо?
— Не зная. Документите ви са при началника на отдела. Той каза да ви изпратя при него, когато дойдете тук.
С черни очила, които правеха още по-страшна начумерената му физиономия, началникът подписваше и хвърляше долу едно след друго книжата, които стояха накуп пред него, а един писар с побелели мустаци ги събираше, като се навеждаше и изправяше като при намаз19.
— Заповядали сте да се явя, господине — казах аз.
— Потърпи малко, госпожице, не виждаш ли? — отговори той със строг глас.
Писарят с побелелите мустаци ми направи знак с очи и вежди да чакам. Разбрах, че съм постъпила неправилно, оттеглих се няколко крачки назад и зачаках при паравана.
Началникът свърши подписването на книжата, започна да бърше стъклата на очилата, които смъкна от очите си, и каза:
— Молбата ви е отхвърлена. Съпругът ви е служил по-малко от тридесет години.
— Моят съпруг? — казах аз. — Да няма някаква грешка?
— Ти не си ли Хайрие ханъм?
— Не, аз съм Фериде.
— Коя Фериде? Аха, сетих се. За съжаление и вашата молба е отхвърлена. Училището ви не е признато от министерството. С тази диплома не могат да ви назначат.
— Добре, но какво ще стане с мен?
Този безсмислен въпрос се откъсна от устните ми, без да искам. Началникът отново сложи очилата си и каза ехидно:
— Разрешете да ви кажа, че за това трябва да помислите самата вие. Като че ли не ми стига моята работа, та ще седна да мисля и за вас. Само това ми липсва.
Това беше една от горчивите минути, които няма да забравя никога през живота си. Какво щеше да стане с мен?
За добро или лошо, бях учила години наред. Въпреки младостта си бях съгласна да отида в най- затънтените места на страната, но ми отказаха. Какво щеше да стане с мен! По-добре да умра, отколкото да се върна в дома на леля ми.
Реших да направя последен опит. Отидох пак при началника на другия отдел.
— Господине, моята диплома била невалидна, какво да правя? — казах аз, като стисках зъби, за да не заплача.
Много ли съм била отчаяна, когато съм произнасяла тези думи, не знам, но добрият човек се трогна:
— Съжалявам, дете. Казах им, но кой ме слуша?
Неговото съчувствие ме насърчи:
— Господине, обстоятелствата ме принуждават на всяка цена да си намеря някаква работа. Ще приема с радост и най-далечното село, което всички са отхвърлили.
Началникът изведнъж се сети нещо.
— Почакай, дете, ще направим още един опит.
