— Не, разбира се… Това е невъзможно. Но мога да те хвана под ръка, нали? Не така… Прехвърли ръката си през рамото ми… По-здраво… Аз ще те хвана през кръста. Така ще ти бъде по-леко. Как е, като вървиш? Боли по-малко, нали?
След като изпълних нарежданията й, наистина се почувствах по-добре.
— Благодаря, Мишел — рекох. — Ти си много добра.
— Знаеш ли какво ще си помислят момичетата, когато ни видят така, Фериде? — каза Мишел, след като повървяхме малко.
— Какво?
— Ще кажат, че и Фериде се е влюбила… Споделя мъката си с Мишел.
Изведнъж се спрях и попитах:
— Наистина ли?
— Разбира се…
— Пусни ме тогава. Веднага.
Изрекох това със строгостта на командир, който отдава заповед.
— Голяма глупачка си. Как можа да повярваш? — отговори Мишел, като продължаваше да ме прикрепя.
— Глупачка ли? Защо?
— Нали всички знаят каква си.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо… Всички знаят, че ти не можеш да имаш приключение, че е изключено да си флиртувала с някого…
— Защо? Намирате, че съм грозна?
— Не. Не си грозна. Дори може да се каже, че си хубава. Но ти си непоправима наивница и глупачка.
— Ти така ли мислиш за мене?
— Не само аз, всички мислят така… В любовта, казват, Чучулигата е истинска gourde.
Не знам добре как е на турски, но на френски език gourde означава тиквичка, кратуна, тиква или нещо подобно. Което и да е, все лошо… Впрочем не може да се каже, че с ниския си ръст и с пълното си тяло не приличам на някоя от тези тикви. Ами ако решат освен „Чучулигата“ да ми прикачат и прякора „gourde“? О ужас! Трябваше да направя всичко възможно, за да предотвратя опасността от подобно унижение.
С жест, който бях научила от самата Мишел, аз сложих главата си на нейното рамо, усмихнах се тъжно и я погледнах изкосо:
— Вие така ли мислите?
— Какво чувам, Фериде?
Мишел се бе спряла и ме гледаше учудена.
— Да, така е за съжаление — потвърдих с кимване на глава и въздъхнах, за да направя лъжата си още по-приемлива.
Този път Мишел се прекръсти от изненада.
— Това е хубаво, много хубаво, Фериде… Жалко, че не мога да ти повярвам.
Бедната Мишел имаше такава слабост към любовта, че изпитваше удоволствие дори тогава, когато я откриеше у другите. Но жалко е, че тя не смееше да ми повярва и открито да изрази радостта си.
Това, което направих, беше нелепо, но играта трябваше да продължи. За мен беше въпрос на чест.
— Да, Мишел — рекох. — И аз обичам.
— Само обичаш? Само толкова?
— Разбира се, че има взаимност, grande gourde.
Макар че й върнах думата gourde, която преди малко тя ми бе прикачила, като поставих пред нея и прилагателното „голяма“, тя дори не помисли да ми възрази, да ми каже: „Това си ти, този прякор е твой.“
Значи, още в началото на своята лъжа бях успяла да спечеля нейното уважение. Какво щастие!
Сега вече Мишел ме прегръщаше с по-голяма любов.
— Разказвай, Фериде… Кажи, как стана? Значи, и ти, а? Хубаво е да обичаш, нали?
— Хубаво е, разбира се…
— Кой е? Много ли е хубав момъкът, в когото си влюбена?
— Много е хубав.
— Къде го срещна? Как се запознахте?
Мълчах.
— Хайде, стига си упорствала.
Как ми се искаше да не упорствам, но не знаех какво да измисля. Просто ме учудват тия, които си намират истински любими, защото е много трудно, дяволски трудно да се намери дори въображаем…
— Хайде, Фериде, какво чакаш. Иначе ще кажа, че си се пошегувала с мен.
Изведнъж ме обзе тревога. Шега ли? Не! Да ме наричат кратуна или тиква… Чакай да ти измисля една такава любовна история, че да се чудиш…
Знаете ли кого представих на Мишел за мой любим? Кямран!
— Ухажваме се с моя братовчед…
— Русият, когото видях миналата година в приемната на пансиона ли?
— Същият.
— Ах, колко е хубав!
Както казах, Мишел е момиче, родено само за любов. Кямран е идвал в училище всичко на всичко два или три пъти. Не е ли странно, че Мишел е подушила присъствието на един млад човек в пансиона, както котката подушва месо, и е изтичала в приемната, където може би ни е наблюдавала?
Звездите вече блещукаха. Въпреки есента времето беше топло като през лятото и във въздуха сякаш се носеше дъх на пшеница.
Вървях, отпуснала се върху раменете на Мишел. Косите и страните ни бяха долепени. Започнах да й разказвам една измислена история.
— Беше нощ, по-светла от тази. Ние се отделихме от групата, която седеше пред вратата. Аз вървях напред, а братовчедът — две-три крачки зад мен… Той ми говореше приятни неща, които не съм в състояние да повторя… Просто не искам… Щурците пееха в надпревара… Вървяхме, вървяхме… Пресичахме малки полянки, които под лунната, светлина, приличаха на фонтани, и влязохме в сенките на дърветата. После отново излизахме на лунна светлина, а след това пак потъвахме в тъмнината…
— Колко е голяма градината ви, Фериде?
Уплаших се да не проваля разказа.
— Не е толкова голяма, но ние вървяхме бавно — казах и продължих: — Стигнахме края на градината, където има един грамаден чинар, надвесен над съседния двор. Спряхме се под него… Аз се надигнах, като стъпвах на пръсти и си давах вид, че гледам през оградата към съседния двор. Той кършеше ръце. Искаше да предприеме нещо, но не смееше.
— Ама нали си била гърбом, как си видяла всичко това?
— Сянката му падаше върху оградата. По нея забелязах.
Трябва да съм играла много добре ролята си, защото, като разказвах всичко това, треперех, гласът ми се задавяше, очите ми се насълзяваха…
— После, Фериде, после?
— После братовчедът изведнъж ме хвана за китките.
— Ах, колко вълнуващо! А после?
— После… как да ти кажа…
— О, боже мой, ти прекъсваш на най-интересното място.
— После изведнъж на дървото кресна някаква птица. Една отвратителна, грозна птица… Ние се уплашихме и избягахме.
Повече не можах да сдържа сълзите си и се разридах, като склоних глава на гърдите на Мишел. Колко можеше да продължи този плач, не знам. За щастие някой бе забелязал, че ние с Мишел сме изчезнали. Започнаха да викат и да ни търсят. Мишел се обади:
