като хората, да галя ласкаво този, когото обичам. Нахвърлях се като малко зверче върху човека, когото обичах, хапех ушите му, дращех лицето му, разтърсвах го до безсъзнание.
Между роднинските деца имаше само едно, от което странях по някаква необяснима причина и пред което губех смелост и самообладание.
Това дете беше Кямран, синът на леля Бесиме. Впрочем едва ли би било справедливо да го наричам дете. Преди всичко на години той беше по-голям от мене. Освен това беше много мирен и сериозен. Той не обичаше да играе с децата, разхождаше се самичък край морето с ръце в джобовете или четеше книги под сянката на някое дърво.
Кямран имаше руса къдрава коса, бяла, нежна и гладка кожа — толкова гладка, че, струваше ми се, ако имам смелост да го хвана за ушите и да погледна отблизо страните му, бих могла да се огледам в тях като в огледало.
Но въпреки че странях от Кямран, един път се спречках и с него. Пуснах върху крака му един камък, който пренасях с кошница от брега на морето. Дали камъкът беше много тежък, или Кямран беше много нежен, не знам. Изведнъж се разнесе писък и плач. Обърках се. С ловкост, присъща на маймуна, се покатерих на големия чинар в градината. Нито с укори, нито със заплахи, нито пък с молби успяха да ме накарат да сляза долу. Най-сетне наредиха на градинаря да се качи на дървото и да ме хване. Но колкото по-нагоре се качваше той, толкова по-нагоре се качвах и аз. Най-после разбра, че ако продължава да ме гони така, аз, без много да му мисля, ще се катеря по все по-тънки и по-тънки клони, които щяха да се счупят под тежестта на тялото ми и да се случи нещастие, и слезе долу.
В края на краищата останах на един клон, кацнала като птичка, чак до вечерта.
Бедната ми баба оставаше без сън и почивка заради мен. Тази жена ме обичаше безкрайно много. Някои сутрини, събудена от моя глас, преди да си е отпочинала от предния ден, тя се изправяше в леглото, хващаше ме за ръцете и се сърдеше на покойната ми майка, като ме разтърсваше: „Защо трябваше да умреш и да оставиш това чудовище на мен? Не ми ли стигат моите години?“
Но съм уверена, че ако в такава минута мама би могла да се изправи пред нея и да попита: „Това чудовище ли предпочиташ или мен?“, баба без съмнение би взела мене, а нея би върнала там, от където е дошла.
Разбира се, че е трудно за една болнава стара жена да се събужда, преди да си отпочинала от предния ден, но не бива да се забравя колко по-трудно е да се събудиш с отпочинало тяло и жадуваща душа, терзана от тежки спомени…
С една дума, въпреки страданието, което съм причинила на баба си, съм уверена, че тя се утешаваше с мен и беше щастлива.
Когато я загубихме, бях деветгодишна. Баща ми по това време случайно се намираше в Истанбул.
Този път го бяха преместили от Триполи в Албания. В Истанбул можеше да остане само една седмица.
Смъртта на баба ми го постави в неловко положение. Един овдовял офицер не можеше да помъкне със себе си по разни планини и чукари своята деветгодишна дъщеря. Не знам защо, но той не се съгласяваше да ме остави при лелите ми. Може би се плашеше да не изпадна в положението на храненица. Той мисли, каквото мисли, и една сутрин ме поведе за ръка към кораба. Минахме в европейската част на Истанбул. При моста се качихме на една кола, пътувахме по безкрайни стръмнини, минахме през много чаршии и най-после спряхме пред входа на едно каменно здание.
Това беше френският пансион, в който щях да остана затворена цели десет години. Приеха ни в една мрачна стая до входа. Външните капаци на прозорците бяха затворени и завесите спуснати.
Изглежда, че всичко е било уговорено и подготвено предварително, защото жената в черно, която влезе след малко, се наведе над мен. Краищата на белия й капишон се плъзнаха като криле на някаква чудна птица по косите. Тя ме погледна в лицето отблизо и ме помилва по бузата.
Помня, че първото ми влизане в училището бе съпроводено пак с един инцидент.
Докато баща ми разговаряше със сестрата директорка, аз започнах да обикалям стаята, да оглеждам и да пипам тук и там. Посегнах да пипна с пръст цветните рисунки върху една ваза, която падна и се счупи.
Баща ми скочи от мястото си, като раздрънка сабята си и с тревога ме хвана за ръката. А притежателката на вазата, сестрата директорка, напротив, се смееше. Тя махна с ръка и се помъчи да успокои баща ми.
Колко много други неща, освен тази ваза, щях да счупя в това училище! Лудориите, които вършех в къщи, продължиха и тук. Сестрите или бяха наистина търпеливи като ангели, или намираха нещо симпатично в мен. Иначе не би било възможно да понасят моите капризи.
По време на уроците бърборех непрестанно и се разхождах в клас.
Слизането и качването по стълбите по възприетия от всички други начин не ми харесваше. Аз непременно се спотайвах в някой ъгъл, изчаквах да слязат другарките ми, възсядах перилата като кон и се понасях стремително надолу или пък събирах двата си крака и скачах от стъпало на стъпало.
В градинката имаше изсъхнало дърво. Една от нашите преподавателки наблюдавала как се катеря по него при всеки подходящ случай и как, без да обръщам внимание на заплахите, скачам от клон на клон през цялото междучасие, и възкликнала:
— Това момиче не е човек, а чучулига.
От този ден насам истинското ми име бе забравено и всички започнаха да ме наричат „Чучулигата“.
Не знам как става, но това прозвище се разпространи и в къщи. Името ми Фериде се запази само като официално и се употребяваше много рядко, както празничното облекло.
Чучулигата! Това име ми харесваше. А и ме устройваше. Винаги когато се оплакваха от някоя моя постъпка, свивах безгрижно рамене и отговарях:
— Какво да правя… Какво друго може да се очаква от една Чучулига?
В нашето училище идваше от време на време абат с очила, който имаше малка козя брадичка. Един ден в час по ръкоделие отрязах снопче от косата си и я прикрепих с лепило за брадата си. Погледнеше ли учителката към мен, закривах брадата си с ръка, обърнеше ли глава на друга страна, дръпвах ръката си, започвах да клатя брада, като имитирах този абат, и разсмивах момичетата. Учителката, която не можеше да разбере причината на кикотенето, се ядоса и започна да крещи.
По някое време обърнах глава към прозореца, който се отваряше към коридора, и какво да видя! Сестрата директорка ме наблюдаваше.
Обърках се и знаете ли какво направих? Наведох глава, направих й знак да мълчи, като сложих пръст на устните си, и след това й изпратих една въздушна целувка.
Тази сестра беше най-важният човек в училището. Всички учителки, включително и най-възрастните, я боготворяха. Фактът, че въпреки това обстоятелство я помолих да ми стане съучастничка в простъпката пред учителката, я развесели. Давайки вид, че не ще може да остане сериозна, ако влезе в класа, тя се изгуби в тъмния коридор, като се смееше и ме заплашваше с пръст.
Сестрата директорка ме хвана веднъж на местопрестъплението, но този път в столовата. Тъкмо пълнех остатъците от храната в една книжна кошница, която бях задигнала от клас.
Тя ме повика при себе си със строг тон:
— Я ела тук, Фериде. Какво правиш?
Не разбирах какво лошо има в това, което правех.
— Грешка ли е да нося храна на кучетата, ма сьор7? — попитах аз, като я погледнах право в лицето.
— Кои кучета? Каква храна?
— Кучетата в запустялата сграда… Ах, ма сьор, да знаете само как се радват, когато ме видят… Снощи ме посрещнаха чак на ъгъла, започнаха да се умилкват и да се завират в краката ми… „Стойте… какво правите? Докато не стигнем в запустялата сграда, нищо няма да ви дам!“ — казвам аз… Но те, проклетите, разбират ли от дума? Без малко да ме повалят на земята… Но аз се заинатих. Хванах кошницата здраво и я закрих с престилката си. Щяха да ме разкъсат. За мое щастие в това време мина един симидчия, и ме спаси…
Сестрата директорка ме слушаше, гледайки ме право в очите.
