за това, което са правели, те го изгледаха така, сякаш беше побъркан.
Когато отиде на интервю за „През ключалката“, интервюиращ беше Кати Торънс. Нямаше как да знае, че тя е завеждащ отдел или че скоро щеше да бъде негов шеф. Той й каза истината за себе си. По-голямата част във всеки случай.
Тя беше най-бледата жена, която Лани беше виждал някога. Бледа на границата на прозрачността. (По-късно той научи, че това се дължи много на козметиката и в частност на „Британска линия“, която се славеше със специфични избелващи качества.)
— Винаги ли носите малайзийски имитации на тъмносини „Брукс Брадърс“ с копчета, господин Лани?
Лани беше погледнал надолу към ризата си или поне се беше опитал.
— Малайзия?
— Броят на шевовете е абсолютно точен, но все още не са усвоили обтегнатостта на конеца.
— О!
— Няма значение. Малко прототипна елегантност може всъщност да добави известна тръпка тук. Все пак можете да разхлабите вратовръзката. Определено разхлабете вратовръзката. И дръжте комплект флумастери в джоба си. Ненадъвкани, ако обичате. И един от онези дебели плоски маркери, с наистина гаден флуоресциращ цвят.
— Шегувате ли се?
— Вероятно, господин Лани. Може ли да ви наричам Колин?
— Да.
Тя никога не го нарече Колин, тогава или когато и да било.
— Ще откриеш, че хуморът е много важен в „През ключалката“, Лани. Необходимо средство за оцеляване. Ще видиш, че печатът, който оцелява най-дълго тук, е доста уклончив.
— Какво искате да кажете, госпожице Торънс?
— Кати. Искам да кажа, че е трудно да бъде цитиран ефективно в меморандум. Или в съда.
Ямазаки беше добър слушател. Той мигаше, преглъщаше, кимаше, играеше си с горното копче на ризата си от шотландско каре и всичко това някак си успяваше да покаже, че той разбира смисъла на историята на Лани.
Кийт Алън Блекуел беше нещо друго. Той седеше там бездеен като парче говеждо месо, напълно неподвижен, освен когато си вдигаше лявата ръка и стискаше и въртеше парчето ушна възглавничка, останала от лявото му ухо. Той правеше това без колебание или притеснение и у Лани остана впечатление, че това му доставя някакво облекчение. Парчето плът леко почервеня под грижите на Блекуел.
Лани седеше на тапицирана пейка, с гръб към стената. Ямазаки и Блекуел бяха с лице срещу него. Зад тях, над еднакво чернокосите глави на късните нощни Ропонги пиячи на кафе, холографският образ на съименника на веригата се носеше пред страхотен залез зад заснежените върхове на Андите. Устните на анимационния Амос бяха като надути червени гумени наденички, расистка пародия, която моментално би спечелила запалителна бомба навсякъде в басейна на Ел Ей. Той държеше чаша с кафе, бяла, в традиционен стил, от която се вдигаше пара, в голяма, трипръста Дисни ръка с бяла ръкавица.
Ямазаки се прокашля деликатно.
— Разказвахте ни, извинете, за вашите преживявания в „През ключалката“?
Кати Торънс започна, като предложи на Лани възможност да сърфира в мрежата, в стила на „През ключалката“.
Тя взе два компютъра от Клетката, изпъди четирима служители от СБЕ, покани Лани вътре и затвори вратата. Столове, кръгла маса, голяма дъска на стената. Той гледаше как тя закачи компютрите в дейтапортове и извика идентични образи на дългокос мръснорус тип в средата на двайсетте. Козя брадичка и златна обица. Лицето нищо не говореше на Лани. Можеше да е лице, което бе подминал на улицата час преди това, лицето на второстепенен актьор в сапунена опера или лицето на някой, чийто фризер наскоро е бил открит натъпкан с пръстите на жертвите му.
— Клинтън Хилман — каза Кати Торънс. — фризьор, готвач на суши, музикален журналист, допълнително и в хардкор със среден бюджет. Тази снимка е обработена, разбира се. — Тя почукваше по клавишите, възстановявайки я. Очите и брадичката на Клинт Хилман станаха по-малки на екрана й, с няколко щраквания.
— Вероятно го е направил сам. Ако беше направено професионално, нямаше да има нищо, от което да се възстанови.
— Участва в порно?
Лани изпита неясно съжаление към Хилман, който изглеждаше някак безпомощен и уязвим без брадичката си.
— Не ги интересува големината на брадичката — каза Кати. — Основното в порното е улавянето на движението. Съвсем близък план. Всичко е двойно тяло. Слагат по-добри лица по плакатите. Но все някой трябва да слиза в канавките и да клати грозотии, нали?
Лани я простреля с поглед през рамо.
— Щом казваш.
Тя му подаде чифт професионално подсилени, гумирани Томсънови очила/наочници.
— Оправи го.
— Да оправя?
— Него. Намери онези нодални точки, за които ми говореше. Снимката е врата към всичко, което имаме за него. Каруци, пълни с абсолютна скука. Информация като море от тапиока, Лани. Безкрайно ванилово поле. Той е толкова скучен, колкото денят е дълъг, а денят е дълъг. Направи го. Ощастливи ме. Направи го и си осигуряваш работа.
Лани погледна изкривения Хилман върху екрана си.
— Не ми каза за какво да търся.
— Всичко, което би било интересно за „През ключалката“. За аудиенцията на „През ключалката“. Която може най-добре да бъде определена като порочен, мързелив, крайно невеж, постоянно гладен организъм, жадуващ за топлата божествена плът на миропомазаните. Аз лично обичам да си представям нещо с големината на бебе хипопотам, с цвета на варен картоф, престоял една седмица, дето живее само, в тъмното, в двойна стая, някъде далеч в предградията на Топека. Покрито е с очи и се поти непрекъснато. Потта потича в очите и им смъди. То няма уста, Лани, няма гениталии и може да изразява само своите неми противоположности на убийствен гняв и детинско желание, като сменя каналите с универсално дистанционно. Или като гласува на президентски избори.
— СБЕ?
Ямазаки беше извадил бележника си и приготвил молива. Лани откри, че няма нищо против. Това правеше мъжа да изглежда още по-спокоен.
— Стратегическа бизнес единица — каза той. — Малка конферентна стая. Осведомителен офис на „През ключалката“.
— Осведомителен офис?
— Калифорнийска система. Хората нямат собствени бюра. Вземаш компютър и телефон от Клетката, когато влизаш. Слагаш го на бюро, ако имаш нужда от повече периферни устройства. СБЕ са за срещи, но е трудно да вземеш такава, когато ти трябва. Получаваш шкафче, за да държиш личните си вещи вътре. Гледаш да не виждат никакви разпечатки. А също мразят…
— Защо?
— Защото може да си записал нещо от вътрешната мрежа и то да излезе. Този твой бележник никога
