Идору

не би бил пуснат извън Клетката. Ако не е имало хартия, те са направили запис на всяко обаждане, всеки извикан образ, всеки натиснат клавиш.

Блекуел сега кимна, неизбръснатото му кубе докосваше червения отблясък на устните на Амос.

— Сигурност.

— И вие успяхте, господин Лани? — попита Ямазаки. — Намерихте… нодалните точки?

4. ВЕНЕЦИЯ СЕ ДЕКОМПРЕСИРА

— Мълчи сега — каза жената от 23Е, а Чиа не беше казала абсолютно нищо. — Кака ще ти разкаже приказка.

Чия вдигна поглед от екрана на гърба на седалката, където си пробиваше път през единайсето ниво на орязана за авиолиниите версия на „Черепни войни“. Блондинката гледаше право напред, не в Чиа. Нейният екран беше свален така, че да може да използва гърба му като поднос. Беше изпила още една чаша от студения доматен сок, за който продължаваше да плаща на стюарда да й носи. По някаква причина чашите идваха със стърчащи стръкчета целина, сложени в тях като сламка или бъркалка, но блондинката изглежда не ги искаше. Тя нареди пет от тях в квадрат на подноса по начин, по който дете може да построи стените на малка къща или ограда за животни-играчки.

Чиа погледна надолу към пръстите си върху наличния тъчпад на „Еър Магелан“. Отново нагоре към гримираните очи. Гледащи я в момента.

— Има едно място, където винаги е светло — каза жената. — Светло, навсякъде. Няма тъмно място. Светло като мъгла, като нещо падащо, винаги, всяка секунда. С всичките му цветове. Кули, чиито върхове не можеш да видиш, и падащата светлина. Долу, в ниското, те струпват барове. Барове, стриптийз клубове и дискотеки. Наредени като кутии за обувки, една върху друга. И независимо колко надалече си проправяш път, независимо колко стъпала изкачваш, на колко асансьора се качваш, независимо до колко малка стая се добираш накрая, светлината все те открива. Това е светлина, която влиза под вратата като прах. Фина, толкова фина. Влиза под клепачите ти, ако намериш начин да заспиш. Но ти не искаш да спиш там. Не и в „Шинджуку“. Нали?

Чиа изведнъж осъзна реалната физическа маса на самолета, ужасяващата неправдоподобност на неговото преминаване през пространството, неговия въздушен скелет, вибриращ в ледената нощ някъде над морето, извън брега на Аляска сега — невероятно, но факт.

— Не — Чиа се чу да казва, щом „Черепни войни“, забелязали нейното невнимание, я върнаха едно ниво назад.

— Не — съгласи се жената, — не искаш. Знам. Но те те карат. Те те карат. В центъра на света.

След което тя облегна главата си назад, затвори си очите и започна да хърка.

Чиа излезе от „Черепни войни“ и пъхна тъчпада в джоба на гърба на седалката. Искаше й се да изкрещи. За какво беше това?

Стюардът дойде, събра оградата от целина в салфетка, взе чашата на жената, избърса подноса и го прибра обратно в гърба на седалката.

— Чантата ми? — каза Чиа. — В багажника? — посочи тя.

Той отвори капака над нея, извади чантата и я подаде в скута й.

— Как се махат тези? — Тя докосна халките от твърдо червено желе, които държаха циповете.

Той взе малък черен инструмент от черен кобур на колана си. Изглеждаше като нещо, с което бе виждала ветеринар да подрязва ноктите на куче. Той държеше другата си ръка присвита, за да хване малките топчета, в които се превърнаха халките, когато той ги клъцна с инструмента.

— Мога ли да пусна това? — Тя дръпна единия цип и му показа своите Сендбендъри, напъхани между четири чифта навити пликчета.

— Тук не можете да се включвате, само в бизнес или в първа — каза той. — Но имате достъп до това, което носите. Свържете го с дисплея на гърба на седалката, ако искате.

— Благодаря — отвърна тя. — Имате ли запушалки за уста? — Той продължи нататък.

Хъркането на блондинката падна до полубръмчене, докато се друсаха над въздушна яма. Чиа изрови очилата и накрайниците от техните гнезда от чисто бельо и ги сложи до себе си, между хълбока си и облегалката. Извади Сендбендърите, затвори ципа на чантата и използвайки свободната си ръка и двата си крака, натика чантата под седалката пред нея. Ужасно й се искаше да излезе оттук.

Със Сендбендърите на бедрата си, тя небрежно провери батерията. Осем часа на икономичен режим, ако имаше късмет. Но сега не й пукаше. Размота захранващия кабел от моста на очилата си и го включи. Накрайниците бяха оплетени, както винаги. „Не бързай“ — каза си тя. Една скъсана сензорна връзка и щеше да е тук цяла нощ с клонинг на Ашли Модайн Картър. Малки сребърни напръстници, гъвкави рамки за пръстите; беше лесно… Захранване за всеки. Включване и включване…

Блондинката каза нещо в съня си. Ако можеш да го наречеш сън.

Чиа вдигна очилата си, сложи ги с плъзгане и натисна голямото червено копче.

— Махам се оттук.

Така и направи.

Ето я на края на леглото й, гледаше плаката на Небесна линия Ло Рез. Докато Ло не забеляза. Той надигна полупорасналия си мустак и й се ухили.

— Ей, Чиа.

— Ей. — Опитът го запази беззвучно, в интерес на уединението.

— Как си, момиче?

— В самолет съм. На път към Япония.

— Япония? Яко. Въртиш ли нашия Будокан диск?

— Не ми се говори, Ло. — Не и със софтуерен образ, колкото и да беше сладък.

— Спокойно. — Той й се ухили с онази котешка усмивка, ъгълчетата на очите му се сбръчкаха и стана неподвижен образ. Чиа се огледа наоколо и се разочарова. Нещата някак си не бяха със съвсем правилни размери или може би е трябвало да използва онези фрагментарни пакети, които разбъркват всичко по малко, да сложи прах в ъглите и петна около ключа за лампата. Зона Роса се кълнеше в тях. Докато беше вкъщи на Чиа й хареса, че построението беше по-чисто, отколкото стаята й някога е била. Сега то я изпълни с носталгия; накара я да почувства липсата на истинското.

Тя насочи ръце към дневната, преминавайки край това, което би било вратата на спалнята на майка й. Скелетът бе набързо сглобен и там нямаше „там“, нямаше интериор. Ъглите на дневната също бяха скицирани, а мебелите ги беше взела от една „Плеймобил“ система, която беше по-стара от Сендбендърите й. Криво изрисувана риба плуваше монотонно в стъклена маса за кафе, която тя бе направила, когато беше на девет. Дърветата зад предния прозорец бяха още по-стари: перфектно цилиндрични креоленокафяви стволове, всеки от тях поддържащ отровнозелено памучно кълбо от хомогенна шума. Ако ги наблюдаваше достатъчно дълго, отвън щеше да се появи Мумфалумфагусът и да поиска да играе, за това тя спря да ги гледа.

Тя се разположи на дивана от „Плеймобил“ и погледна към програмите, разхвърляни върху масичката за кафе. Системният софтуер на Сендбендърите й изглеждаше като някой старомоден брезентов мях за вода, нещо като манерка (наложи й се да се консултира с „Какво са нещата“, нейния картинен речник, за да го разбере). Беше преносимо и поразително органично, с мънички капчици вода, напиращи през стегнатата плетка на тъканта. Ако погледнеш в много близък план, ще видиш неща отразяващи се в отделните капки: повторяемост, която беше като наниз от мъниста или кожата на гърлото на гущер, дълъг пуст плаж под сиво небе, планини в дъжда, речна вода върху различно оцветени камъни. Тя обичаше Сендбендърите; те бяха най-добрите. СЕНДБЕНДЪРС, ОРЕГОН, се виждаше слабо върху запотения брезент, сякаш беше почти избледняло под пустинното слънце. ВЕРСИЯ 5.9. (Тя имаше всички подобрения до 6.3. Казваха, че 6.4 е бъгава.)

До водния мях лежеше нейната училищна работа, представена от папка с три пръстена, понасяща обидите на изкуственото бит-разлагане, корицата й гниеше, пълна с дигитална гной. Напомни си, че ще трябва да реформатира това, преди да започне в новото си училище. Твърде младежко.

Колекцията й на Ло/Рез, албумите, компилациите и пиратките бяха изобразени като оригинално