Роджър Ланслин Грийн
Крал Артур
КНИГА ПЪРВА
РАЖДАНЕТО НА АРТУР
1.
ДВАТА МЕЧА
Откакто злият крал Вортигерн предложил на северногерманското племе сакси да се засели в Британия, за да му помага в борбата против местните племена — пикти и скоти, — страната се радвала на мир само за кратки промеждутъци. По-голямата част от острова била обрасла с гъсти гори, но не били малко и живописните открити пространства със селца и градчета, къщи и колиби, останали още от времето на неотдавнашното римско робство. Видели ги саксите и с всяка изминала година все повече от тях, недоволни от суровите си обиталища в Германия и Дания, тайно прекосявали с дългите си кораби Северно море, убивали или прогонвали бритите и се настанявали в домовете им.
Умрял кралят на бритите Вортигерн, умрял и техният вожд Аурелиус Амброзиус — последният римлянин — и тогава крал Утер Пендрагон, смятан от някои за брат на Амброзиус, повел бритите срещу саксите. Той извоювал победи в множество битки и донесъл мир на южните земи, където царувал — на Лондон и на Уинчестър, наричан тогава Камелот, както и на Корнуол, чийто херцог бил неговият верен привърженик Горлоис. Ала крал Утер се влюбил в съпругата на Горлоис, прекрасната Игрейн, и двамата мъже се сражавали, докато Горлоис загинал, а Утер се оженил за вдовицата.
Той я посетил най-напред в обитавания от призраци замък Тинтагел — в мрачния замък на брега на Корнуолско море, където над любовта им бдял магьосникът Мерлин. На Игрейн и Утер се родил син, но само мъдрият Мерлин знаел съдбата на младенеца, защото той го отнесъл в глуха доба по една тайна пътечка покрай скалите и повече никой не чул нищо за наследника.
Утер нямал други деца, докато Игрейн и Горлоис имали три дъщери. Когато Игрейн станала кралица, две от тях били вече големи и омъжени: Моргауз за Лот, краля на Оркни, а Елейн за Нантрес, краля на Гарлот. По-късно техните синове били измежду най-добрите рицари на Кръглата маса. Третата дъщеря, Фея Моргана, била все още дете и я изпратили да се учи в един женски манастир, но тя намерила начин да стане много веща в магиите, които използувала злонамерено.
Кратко било времето, което крал Утер прекарал щастливо с прекрасната Игрейн, защото скоро саксите отново му обявили война и изпратили в свитата му предател, който отровил и краля, и много от поддръжниците му.
След това още по-лоши и злочести дни откогато и да било сполетели страната. Рицарите на крал Утер враждували помежду си и се карали кой да застане начело, а саксите, като разбрали, че няма силен мъж, който да оглави бритите, завземали все по-големи части от Британия.
Минавали години на борби и несгоди, докато настъпил уреченият час. Тогава добрият магьосник Мерлин напуснал затънтените тайнствени долини на Северен Уелс, наричан по това време Гуинед, прекосил Поуис — Южен Уелс — и поел пътя за Лондон. И толкова голяма била славата му, че нито саксите, нито бритите дръзвали да го безпокоят.
Мерлин пристигнал в Лондон и се срещнал с архиепископа. За Коледа бил свикан голям рицарски събор — толкова голям, че не всички успели да заемат места в абатската черква и се наложило да останат в черковния двор.
Внезапно насред службата хората отвън учудено зашепнали, защото никой от тях не бил забелязал кога в черковния двор се била появила голяма квадратна плоча от мрамор, върху която имало желязна наковалня, а дълбоко в нея бил забит огромен лъскав стоманен меч.
— Останете по местата си, докато свърши службата — наредил архиепископът, когато го уведомили за станалото чудо. — И с още по-голямо усърдие се молете на бога, та дано намерим начин да заздравеят лютите рани на отечеството ни.
Щом приключила службата, архиепископът, лордовете и рицарите, които били в абатството, излезли навън, за да видят чудния меч. Забелязали около наковалнята букви от злато, вдълбани в големия мраморен къс. Надписът гласял: „Който издърпа меча от камъка и наковалнята, е истинският крал на цяла Британия.“
Мъжете прочели това и един подир друг се опитали да издърпат меча, но никой от тях не успял дори да го помръдне.
— Човекът не е между вас — казал архиепископът. — Но имайте вяра, че бог ще ни изпрати крал. Нека тръгнат глашатаи по цялата земя и да известят във всяко кътче на страната какво пише върху камъка, а в последния ден на старата година ще направим голям турнир и ще видим дали между участниците не е и нашият крал. Дотогава настоявам да определим десет рицари, за да пазят камъка, над който ще построим разкошен павилион.
Така и сторили, а в последния ден от старата година на същото място се събрали множество рицари. При все това обаче никой не успял да измъкне меча от камъка. Тогава рицарите се поотдалечили, разпънали шатри и направили турнир — показно сражение, в което изпитвали силата и ловкостта си при двубои с дълги дървени копия или с широки мечове.
Случило се, че сред пристигналите бил и добрият рицар сър Ектор със своя син Кей, който само преди няколко месеца бил посветен в рицарство. С тях дошъл и Артур, по-малкият брат на сър Кей — младеж, едва навършил шестнадесет години.
Както препускал с коня си към мястото на турнира, Кей изведнъж видял, че е забравил меча си в къщи, затова попитал Артур дали няма да се върне, за да му го донесе.
— Разбира се, че ще го сторя — отговорил Артур, който винаги бил готов да помогне с каквото може на всекиго.
Той препуснал към града. Майката на Кей обаче била заключила къщата и отишла да наблюдава турнира, затова Артур изобщо не можал да влезе вътре.
Това твърде много го разтревожило. „Брат ми Кей не бива да остава без меч“, мислел си той, докато бавно яздел по обратния път. „Срамно ще е един толкова млад рицар да се яви на турнир без меч, ще стане прицел за груби шеги. Но къде бих могъл да намеря меч?… Сетих се! Оня меч, дето стърчи от наковалнята в черковния двор, него ще взема! Не му е там мястото!“
Забил Артур шпори в коня си и бързо стигнал до черковния двор. Вързал коня за оградата, изтичал към павилиона, който бил вдигнат над плочата, и открил, че и десетте рицари пазители също са отишли на турнира. Без да спира, за да чете какво пише на камъка, Артур мигновено измъкнал меча, изтичал обратно при коня си и след няколко минути вече бил настигнал Кей и му подавал меча.
Артур нямал представа що за меч е това, но Кей вече се бил опитвал да измъкне този меч от наковалнята и от пръв поглед разбрал, че е същият. Той тутакси препуснал към баща си сър Ектор и казал:
— Сър! Погледни, това е мечът, изтеглен от камъка! Затова, както разбираш, аз трябва да съм истинският крал на цяла Британия!
Но сър Ектор добре знаел, че не бива да се отнася твърде доверчиво към думите на сър Кей. Напротив, той препуснал заедно с него към черквата и там го накарал да се закълне тържествено, с ръка върху Библията, че ще каже истината за това, как се е сдобил с меча.
— Донесе ми го брат ми Артур — казал Кей с въздишка.
— А ти как взе меча? — попитал сър Ектор Артур.
— Ще обясня, сър — започнал Артур, уплашен, че нещо е сбъркал. — Кей ме изпрати да донеса неговия меч, но не успях да го взема. Тогава се сетих, че бях видял този меч да стърчи без полза, забит в наковалнята в черковния двор. Помислих си, че може да послужи по-добре, ако е в ръката на брат ми, затова го взех.
— Не завари ли рицарите, които пазеха меча? — попитал сър Ектор.
— Нито един — отвърнал Артур.
— Тъй… Сложи отново меча в наковалнята и нека видим как ще го измъкнеш — наредил му сър Ектор.
— Лесна работа — рекъл Артур, озадачен, че се вдига толкова шум около някакъв си меч, и ловко го забучил в наковалнята.
Тогава сър Кей сграбчил дръжката и задърпал колкото сила има, но както и да се мъчил и напрягал, не
