напусне града. Тогава всичко щеше да си бъде както преди.
Но по някаква неизвестна на него причина, това не му се струваше най-доброто решение.
ГЛАВА ТРЕТА
Лили затвори вратата на стаята си и с това сложи края на най-паметния ден в живота си. Е, може би денят, в който беше опаковала вещите си и бе напуснала Салем, докато родителите й бяха отсъствали от града, беше по-паметен, но тогава всичко беше преминало според плана й. Когато влакът бе напуснал гарата, тя дори бе изпитала леко разочарование.
Днес всичко вървеше зле още от самото начало. Още от мига, в който беше открила, че писмото й до Зак не беше получено, до момента, в който й се беше наложило да убеди таксиджията, че наистина трябва да бъде закарана до адрес в края на областта Барбари Коуст, всичко бе вървяло наопаки.
На всичкото отгоре и Зак беше отказал да спази поканата си.
Е, той не беше отказал направо. Беше й намерил стая и вероятно щеше да я наглежда по време на престоя й. От друга страна обаче, той ясно бе показал, че иска тя да си тръгне обратно за Вирджиния колкото се може по-рано.
Лили нямаше никакво намерение да се връща там. Дори не беше сигурна дали баща й щеше да й позволи да го направи. Това я натъжаваше, но знаеше, че не може да го промени. Двамата с баща си никога не се бяха разбирали и нямаше никакъв смисъл да отрича това.
Също така нямаше смисъл и да се преструва, че ако се беше омъжила за проповедника Йезекия, бракът им би бил щастлив. Тя се беше опитала да обясни на Йезекия причината за нежеланието си да се омъжи за него, но той бе вярвал, че бракът на една жена трябва да бъде уреден между баща й и кандидата за ръката й. Когато това бъдеше сторено, дълг на жената бе да се подчини и да направи всичко по силите си, за да бъде съпругът й щастлив.
Лили беше решила, че от това има полза само младоженецът. Тя не вярваше, че един мъж, който не обръщаше внимание на желанията й преди сватбата, щеше да се държи по друг начин след това.
Лили съблече черната си рокля, развърза връзките на корсета си и въздъхна облекчено, когато той падна на пода. След това бързо съблече долната си риза и я замени с нощница и пеньоар. Лили се обърна към огледалото и се огледа. Изглеждаше пребледняла. Нищо чудно, че Зак се бе държал, сякаш бе видял призрак.
Когато се сети за Зак Рандолф, тя се усмихна. Той трябва да беше най-красивият мъж на света. Зак изглеждаше като човек, който при дадени обстоятелства може да бъде много опасен, но същевременно в него имаше и някаква уязвимост. Той беше точно типът черна овца на семейството, който се харесваше на жените.
Въпреки всички предупреждения на баща й, Зак, изглежда, не вършеше нищо лошо. Играеше хазарт, но тъй като не беше семеен, това не означаваше, че отнема хляба на жена си и децата си. Не пиеше, не се занасяше по жени — въпреки че тя не можеше да си представи, че би направил точно това посред заведението си — и не богохулстваше. Човек, който имаше тези качества, не можеше да бъде чак толкова черен.
Никой мъж, който изглеждаше толкова добре, не можеше да бъде лош.
Лили отметна завивките на леглото. Прекрасно беше, че отново можеше да спи на легло, а не на твърдата пейка в купето на влака. Истински лукс беше, че можеше да се протегне и да се върти, без да се страхува, че ще падне на земята. Чудесно беше, че вече нямаше да й се налага да слуша непрекъснатото пищене на железните колела върху стоманените релси, че няма да усеща постоянното клатене и полюшване, че няма да чувства острата миризма на дим и сажди. Толкова хубаво беше, че вече можеше да се чувства в безопасност от опипващите ръце на мъжете във влака.
Лили и преди беше пътувала с влак, но винаги с баща си. Досега не бе знаела, че едно такова пътуване крие толкова много опасности, нито пък някой я бе подготвил за разликата между мъжете, които живееха на запад, и мъжете, с които беше израснала в тихото си родно градче във Вирджиния. Въпреки това нито веднъж не се беше разколебала, нито пък бе изпитала страх.
През целия си живот беше слушала, че кръчмите са свърталища на дявола, и почти бе очаквала, че в тях ще види ужасяващи чудовища с опашки и рога, които сграбчват минувачите по улиците и ги отнасят в ада. Вместо това бе видяла една зала изпълнена с хора, които се забавляваха и не бяха застрашени да бъдат отнесени вдън земя.
Изглежда, че баща й бе сбъркал по отношение на кръчмите. Може би беше сбъркал и в преценката си за Зак. Лили харесваше Зак. Харесваше го много.
Но баща й не би го харесал.
Тя седна в леглото. Все още не беше писала на родителите си. Щяха да се завърнат едва след седмица, но тя искаше писмото й да ги очаква, за да не се тревожат за нея.
Лили стана от леглото. На една малка масичка до вратата имаше пособия за писане. Трябваше само да седне, да напише писмото и да го изпрати на следващата сутрин.
Но какво да пише, какво да каже? Никой, дори и братята й, никога не се бе осмелил да се изправи срещу баща й. Фактът, че дъщеря му се беше противопоставила на волята му не можеше да бъде разбран от него. Той не разбираше, че тя имаше свои виждания за правото да се вземат предвид и нейните желания. Тя беше негова дъщеря и следователно беше длъжна да прави каквото той й кажеше и така да го кара да се гордее със себе си.
Баща й я беше принудил да напусне дома си, но той щеше да изтълкува постъпката й като проява на неподчинение от страна на дъщеря си. Може би нямаше повече да се интересува къде се намира тя и дали е добре. Може би дори вече не я обичаше.
При тази мисъл сърцето й се сви. Въпреки че не беше съгласна с баща си, Лили го обичаше силно. Той я бе защитавал, бе и дал подслон, бе я учил, бе я обичал.
Сега вече нямаше никакъв смисъл да мисли за всичко това. И без това през последните няколко месеца не бе могла да мисли за нищо друго. Лили придърпа хартията към себе си и потопи писалката в мастилницата.
„Скъпи татко,
Когато прочетеш това писмо, ще се ядосаш много. Съжалявам, но не мога да бъда такава дъщеря, каквато ти би желал, затова реших, че е най-добре да си тръгна.
Кажи на мама и на момчетата да не се тревожат за мен. Отседнала съм в един много хубав пансион за млади момичета. Не трябва да се тревожите и за това, че нямам пари. Използвах парите на леля София, за да стигна дотук. Утре ще си намеря работа и ще мога да се издържам сама.“
Лили спря, за да избърше сълзите си. Мисълта за майка й изпълваше очите й със сълзи. Семейството щеше да й липсва. Те не я разбираха, но въпреки това й бяха много скъпи.
„Аз съм в Сан Франсиско при Зак Рандолф. Знам, че не го харесваш, но той се държи много добре с мен.
Кажи на Йезекия, че трябва да се радва, дето не съм се омъжила за него. Нямаше да бъда добра съпруга и той щеше да бъде нещастен с мен.
Сега трябва да свършвам. Пътуването ме измори. Беше много интересно. Бих искала да ми пишете от време на време и да ме уведомявате как сте. Въпреки че не съм съгласна с пас, аз ви обичам“
Лили трябваше да спре отново. Сълзите бяха започнали да се стичат по бузите й, но тя бе решила, че няма да позволи някоя от тях да капне върху хартията.
„Моля ви, пишете. Вече ми липсвате.
