Лили адресира писмото си и запечата плика. Щеше да го изпрати още на следващата сутрин.
На другата сутрин Лили се облече и слезе долу при Бела.
— Не очаквах, че ще станете преди пладне — каза Бела. Тя, изглежда, се чувстваше неудобно, че наемателката й я виждаше облечена в стария й пеньоар и с хартиени ролки в косата.
— У дома ставаме още в шест и в седем вече сме свършили със закуската — отвърна Лили.
Бела се намръщи.
— Това няма да ви направи много популярна в Сан Франсиско. По това време няма какво да се прави, освен ако не сте млекар. — След кратка пауза Бела попита: — Искате ли да хапнете нещо?
— Да, ако обичате. Баща ми винаги настояваше, че трябва да се храним добре на закуска. Казваше, че закуската е най-важната.
Бела се намръщи отново.
— Ще ви се наложи да се приспособите към някои неща, преди да се почувствате удобно тук.
— Знам това и смятам да започна още днес.
— Как?
— Ще се опитам да разгледам колкото се може по-голяма част от Сан Франсиско. След това ще отида в заведението на Зак. Вероятно няма да се прибера цял ден.
Лили откри, че улиците са буквално празни. Тя не можеше да си обясни как в един град можеха да живеят толкова много хора и никой от тях да не е станал преди осем часа. В родния й град в девет часа бяха вече привършили с половината работа за деня. Очевидно в Сан Франсиско работният ден не започваше преди десет сутринта.
Лили се спря, за да погледне назад към залива. Беше свикнала с планините, но в родния й край нямаше нищо, което можеше да се сравни с гледката, която се откриваше към залива и океана зад него. Ако се завъртеше малко встрани, тя можеше да види моста Голдън Гейт и да наблюдава как великолепните морски кораби пристигат от различни пристанища от цял свят с издути от вятъра платна.
Миришещият на сол въздух я изпълваше с енергия, каквато планинският ветрец никога не й бе давал. Не можеше да си представи как някой можеше да си лежи в леглото по това време.
Лили напусна улицата с домове на почтени граждани и тръгна по една уличка, по която, изглежда, имаше само фирмени сгради. И тук не се виждаше жива душа. Тя зави по „Пасифик авеню“ и всичко се промени.
Малко сгради бяха толкова големи, колкото „Малкото райско кътче“. Повечето бяха квадратни здания с лош външен вид, построени почти от небоядисано дърво. Шарени табели канеха посетителите да влязат и да вземат участие в забавления, за чието естество Лили можеше само да гадае.
„Салем хауз“ й се стори също толкова величествено място, колкото и предишната вечер, но сега завесите бяха спуснати и през тях не проникваше никаква светлина. От една странична врата излезе някакъв мъж, огледа се нервно нагоре и надолу по улицата, след което тръгна забързано в посоката, от която току-що беше дошла Лили.
Нещо в поведението му я накара да почувства безпокойство, което изчезна едва когато тя стигна до вратата на „Малкото райско кътче“. Облекчена, тя отвори вратата и влезе вътре.
Заведението не изглеждаше така, както го помнеше. Сега то беше също толкова празно и тихо, колкото и улиците навън. Масите бяха почистени, а столовете — наредени върху тях. Тестетата карти бяха прибрани, заровете бяха скътани в кутии, рулетките не се въртяха, зеленото сукно на масите беше свалено и дори машините с ръчки бяха покрити. Подът беше изметен и по него не се виждаше нито прашинка. Единствено миризмата на уиски и цигарен дим пречеше на Лили да си помисли, че сцената от предишната нощ беше плод на въображението й.
И Доди. Лили я намери да седи в един ъгъл с чаша кафе в едната ръка и никаква книга в другата. Тя беше облечена в пеньоар от избеляло зелено кадифе, под който се виждаше кремава копринена нощница. Розовите чехли контрастираха рязко с цвета на облеклото й. Тя пушеше дълга, тънка пура и от ноздрите й лениво се издигаха облачета дим.
Лили изпита облекчение от това, че беше намерила някого, когото познаваше, и тръгна към нея.
Доди вдигна поглед.
— Какво правиш тук?
Лили предположи, че Доди не се опитваше да бъде груба с нея, но беше очевидно, че тя не се радваше особено от присъствието на Лили тук.
— Дойдох да видя Зак.
— Той каза, че си тръгваш с първия влак. Трябва да си събереш багажа.
— Няма да ходя никъде.
— Той каза друго.
— Аз пък му казах, че тази няма да я бъде.
Това накара Доди да млъкне. Тя отпи от кафето си, дръпна от пурата си и даде знак на Лили да седне.
— Сутрин никога не съм във форма. Това, че трябва да гледам дяволски красивото ти лице, само влошава нещата.
Лили седна.
— Защо казваш, че лицето ми е дяволски красиво? Не виждам как може да бъде едновременно и едното, и другото.
— Всеки глупак може да види, че си красива. Лицето ти е дяволско, защото просто не мога да търпя да гледам някоя толкова красива като теб.
— Но ти също си красива — възрази Лили.
Доди отпи още малко от кафето си и дръпна отново от пурата си.
— Виждаш ли тази гадост на лицето ми? — Доди размаза червилото си с показалец. — Ето защо изглеждам красива. Ти използваш ли грим?
— Разбира се, че не — отвърна Лили, която се изненада, че Доди можеше да си помисли подобно нещо. — Татко ми забраняваше.
— Ето затова мисля, че лицето ти е дяволско — обясни Доди. — Ти ставаш от леглото и изглеждаш такава, каквато си. Аз обаче трябва да прекарам часове в грижи за лицето си. Струва ми цяло състояние и въпреки това не изглеждам дори наполовина толкова добре, колкото теб.
— Твоето лице не е толкова безцветно колкото моето. Аз съм толкова бледа, че хората си мислят, че съм болна.
— Обзалагам се, че много млади мъже ти предлагат да ти донесат вода или да подържат ръката ти, докато се по чувстваш по-добре.
— Не и в Салем. Татко казва, че никоя порядъчна жена не иска около нея да се навъртат много млади лентяи. Той ги праща да си гледат работата.
— Сигурна съм, че го прави — каза Доди между поредната глътка кафе и дръпването от пурата.
— Татко казва…
— Спести ми какво още казва баща ти. Мога да си представя и сама. Той ми прилича много на моя собствен баща.
— И той ли е свещеник?
— Така се наричаше той самият, но много хора го описваха по друг начин.
— Знам какво имаш предвид. Понякога хората казваха лоши неща за татко, когато той им посочваше в какво са сбъркали.
— Проблемът на баща ми не беше в това, че очакваше твърде много от другите, а в това, че изискваше твърде малко от себе си.
Лили не беше съвсем сигурна какво точно искаше да каже събеседничката й, но започваше да й става ясно, че хората в Сан Франсиско бяха много по-различни от хората в Салем. Тя реши, че може би щеше да
